— Какво стана, Луси?
— Събудих се. Открих, че лежа на пода… отново. Краката ми… — Смръщи чело.
— Какво за краката ви?
— Те бяха… — Руменина обля скулите й. — … разтворени. Широко разтворени пред погледите на всички. Почувствах се като… развратница.
— Хората проявяват разбиране при инциденти, Луси.
Погледна ръката ми, отпусната върху рамото й. Аз я отместих, а тя седна в креслото.
— Господи! — възкликна тя. — Налудничаво е! Да не би да губя контрол върху себе си?
— Не — убедено възразих. — Очевидно това е реакция на някаква форма на стрес и ние ще открием за какво става въпрос. Искам да се срещнете с невролог, за да сме сигурни, че не е нещо органично.
Спря да диша и впери ужасен поглед в мен.
— Като какво? Мозъчен тумор ли?
— Не, нищо подобно, не исках да ви тревожа. Необходимо е да се уверим, че не става въпрос за разстройване на съня вследствие употребата на лекарства. Последното е малко вероятно, но бих предпочел да сме сигурни, че пътят пред нас е чист.
— Пътят пред нас? Звучи така, сякаш ще пътуваме.
— В известен смисъл ни предстои точно това, Луси.
Извърна се към прозореца.
— Не познавам нито един невролог.
Дадох й името и телефонния номер на Фил.
— Няма да бъде недискретно или болезнено.
— Надявам се. Мразя да бъда опипвана. Ще отида утре. А сега по-добре да се прибера у дома.
— Защо не останете тук и не починете малко, преди да тръгнете?
— Признателна съм ви за поканата, но няма да се възползвам. Много съм уморена, единственото ми желание е да се добера до леглото.
— Искате ли малко кафе?
— Не, ще се оправя. По-скоро е емоционално изтощение, а не нужда от сън.
— Сигурна ли сте, че искате да тръгнете веднага?
— Да, не настоявайте. Извинявайте за главоболията.
— Не е необходимо да се извинявате, Луси.
— Благодаря за отделеното време — ще го включим в сметката. — Погледна ме, за да се увери, че няма да възразя.
Кимнах и я съпроводих до вратата. Луси отвори и отново ми благодари.
— Не искам да увеличавам тревогите ви — започнах аз, — но ще го видите по новините довечера. Днес е открит труп, белезите по който са сходни с тези по телата на жертвите на Голфиста. Възможно е това да е дело на негов подражател.
— О, не! — изстена тя и се облегна на касата. — Къде?
— В Санта Ана.
— Това е в Ориндж Каунти, значи Майло няма да работи по случая. Много лошо. Той би могъл да го разкрие.
7.
Фил Остерлиц ми телефонира на следващия ден.
— Съвършен картон — каза той. — Най-здравият човек, когото съм преглеждал от доста време, като изключим повишената й тревожност. Въпреки това кръвното й налягане беше нормално. Де и моето да имаше същите стойности!
— Каква тревожност забеляза?
— Повишена реактивност. Страх от докосване — искаше да знае какво точно щях да направя, как, кога и защо. Искаш ли да чуеш моето предположение? Изострен сексуален комплекс. Това ли бе причината да се обърне към теб?
— В момента нейната сексуалност не е обект на терапията, Фил.
— Не е ли? Що за психоаналитик си ти?
Същия ден Луси не се обади, за да уговори сеанс, нито на следващия. Убийството в Санта Ана бе сензацията на криминалната страница във вестниците, а жертвата — двадесет и една годишна проститутка на име Шанън Дикстра, израснала на две преки от Дисниленд и познала страстта към хероина още в основното училище. Последното бе дало основа за спекулации от страна на медиите — изобилстваха коментари за приказното царство, в което нещо се объркало.
Вечерта сготвих пържоли, направих салата и в седем часа двамата с Робин седнахме да вечеряме, а Спайк се навърташе около масата в очакване на порцията си говеждо филе. Когато привършихме, Робин каза:
— Ако нямаш някакъв велик план, мисля си, че бих могла да поработя. Времето, което прекарвам на строежа, направо ме съсипва.
— Искаш ли да те отменя?
— Не, миличък, но ако мога да наваксвам, ще е добре да го направя.
Спайк жално проследи как Робин излиза, но предпочете да остане в кухнята и да довърши останките от вечерята. Остана с мен, докато миех чиниите, последва ме до канапето, където посвирих на китара, настанен удобно на пода с увиснали устни, между които проплъзваха монотонни похърквания.