Малко след девет се обади Майло и аз го попитах дали е съпричастен в разследването по случая „Дикстра“.
— Съпричастен, но не необходим — нали знаеш разликата: като при закуска от омлет с бекон — кокошката е съпричастна, но прасето е необходимо. От Санта Ана ми телефонираха, за да сравнят отпечатъците, а утре ще дойдат да се запознаят с досието на Швант.
— Толкова ли си приличат?
— Адска прилика. Положението на тялото, раните по него, отделянето на главата от тялото и после поставянето й обратно, екскременти, размазани по целия труп и напъхани в раните. Но всичко това беше огласено по време на процеса. Всеки би могъл да го имитира.
— Още едно чудовище.
— Пресата превърна Швант в знаменитост, пак тя внушава, че последното убийство е дело на Голфист-2, наистина ще падне веселба. Между другото радвам се, че не работя по случая. Занимавам се с няколко сладки старомодни кражби на коли. Е, как е мис Луси?
Прокашлях се.
— Знам, знам — каза той. — Не можеш да навлизаш в клинични подробности. Просто ми кажи, че в основни линии е добре. Защото е оставила четири съобщения на телефонния ми секретар. Позвъних й, но попаднах на ленивия глас на някакъв тип, записал се на нейния секретар.
— Това е брат й. Не съм я чувал от два дни. Кога те е потърсила?
— Тази сутрин. Питах се дали не се е появил някакъв проблем. Ти продължаваш да се срещаш с нея… Не, това го зачеркни, ти дори не можеш да ми кажеш, нали?
— Да го кажем така — отвърнах аз. — Ако за пациент съществува реална опасност от самонараняване, мой етичен дълг е да се обадя в полицията или на подходящо медицинско учреждение. Не съм се обаждал на теб, нито на някой друг.
— Добре, разбрах. Утре ще й позвъня отново. Как са нещата при теб?
— Вървят. Как е Рик?
— Кара я някак. При нашите професии не ни остава много време един за друг. Продължаваме да говорим за ваканция, но и двамата не сме склонни да стигнем до конкретно планиране.
— Обвързване — казах аз. — Мъжете имат проблеми с това.
— Глупости — реагира той. — Обвързан съм до върха на главата си. Или приличам на прасе?
Телефонира в петък сутринта.
— Ако имате време днес, бих могла да намина.
— След работа ли?
— По всяко време. Останах вкъщи.
— Болна ли сте?
— Не, не съм ходила на работа след… падането. Доктор Остерлиц беше много любезен. Казва, че съм добре.
— Зная. Разговарях с него. Как спахте през последните две нощи?
— Доста добре — след разговора с вас. Никакви сънища и се събуждах в леглото си, затова предполагам, че е било временно явление и съм се нуждаела да споделя насъбралото се в мен с някого.
Спомних си последния сеанс. Много въпроси без отговори.
— Успяхте ли да се свържете със следовател Стърджис?
— Казал ви е, че съм звънила?
— Обади се снощи да разбере дали не се е случило нещо необичайно. Каза, че не е могъл да се свърже с вас.
— Двамата сте близки, нали?
— Да, приятели сме.
— Говори за вас като за гений в своята област. Казахте ли му, че съм добре?
— Не съм му казвал нищо. Поверителност.
— О, няма нищо. Можете да му разказвате, щом съм ви дала съгласието си.
— Няма да се наложи да го правите, Луси.
— Добре. Казвам само, че вярвам в него, а предвид онова, което съм преживяла, мисля, че умея да преценявам мъжете. Между другото свързах се с него. Потърсих го, защото през последните няколко седмици имах странни телефонни обаждания.
— Що за обаждания?
— Отсреща затваряха, щом вдигнех слушалката. Сигурна съм, че не е нещо сериозно.
— Колко пъти?
— Два пъти седмично, понякога четири или пет, обикновено докато приготвям вечеря или гледам телевизия. От опит зная, че е някакво преплитане на линиите. Майло не звучеше разтревожено. Посъветва ме да затварям веднага, а ако звъненето не престане, имало някакъв апарат, записващ телефонния номер на избиращия, който мога да си купя.
— Изглежда добър ход — вметнах аз, като се стараех гласът ми да звучи спокойно. Психопатът, запалил дома ми, бе започнал с телефонен тормоз. — Какво ще кажете да наминете по обед?
— О! — възкликна тя, сякаш бе забравила, че се обади да си уговори час. — Разбира се. По обед ме устройва.
Закъсня с пет минути и пристигна, облечена в прилепнало по тялото меко бяло поло и червена кърпа шал, джинси, бели чорапи и мокасини. Беше си сложила елегантни обеци във формата на миниатюрни рубинени капки, а косите й падаха свободно. За първи път я виждах така. Отиваше й.