— Всичко наистина е много добре.
— Радвам се, че се чувствате по-добре — казах аз.
— Наистина съм добре. Може би се дължи на отсъствието ми от работа. Винаги съм смятала работата си за много важна, но вече втори ден отсъствам и тя изобщо не ми липсва.
— Възнамерявате ли да напуснете?
— Знаете ли, аз не харча много, затова имам достатъчно спестявания да се издържам известно време. — Усмихна се неловко.
— Какво има?
— Получавам средства и от попечителски фонд — не са достатъчно да живея в разкош, но все пак са хиляда долара месечно, така че е достатъчно солидна подкрепа. Затова казах, че други хора живеят далеч по-лошо.
— И тази помощ ви кара да се чувствате неудобно, прав ли съм?
— Ами — започна тя — не правя нищо, с което да я заслужа. А и тя идва по линия на неговото семейство — от майка му. Казват му „наследяване през поколение“. За да се избегнат данъците. Обикновено една част от сумата дарявам за благотворителни цели, но ако тя може да ми помогне да улесня положението си сега, защо да не се възползвам от нея?
— Съгласен съм.
— Искам да кажа, че няма какво да доказвам. За три години не съм ползвала нито ден отпуск по болест — смятате ли, че това е безотговорност? Да напусна? Просто така?
— Изобщо не.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Да… както казах, всичко е наред. Говорих с Майло и за новото убийство. Полицията в Санта Ана се допитва до него, което е умно от тяхна страна. Спомням си колко впечатлена бях, когато той даде показания в съда. С каква лекота изреждаше детайлите, изобщо не позволи на адвоката на защитата да го обърка или изплаши — мисля, че за това заслуга имаше и ръстът му. Колко е висок, метър и деветдесет и пет?
— Метър и деветдесет.
Лицето й бе поруменяло, а пръстите плетяха невидим пуловер.
— Трябва да ви кажа нещо — промълви тя. — Той силно ме привлича.
Гледах я в очите, без да променям изражението на лицето си.
Кръстоса крака и докосна с ръка обецата си.
— От дълго време не съм изпитвала такова привличане към мъж. — Извърна поглед. — Като изключим няколко грешки, в общи линии съм почти девствена.
Кимнах.
— Големи грешки — продължи тя, — уверявам ви. Но те вече са зад гърба ми.
— Тях ли имахте предвид тази сутрин, като казахте, че умеете да преценявате мъжете?
Промърмори нещо, което не можах да разбера.
— Луси?
Пак шепот, който прозвуча като: „Гледайте“.
Наведох се напред.
Устните й продължаваха да се движат. Затвори очи.
— Аз проституирах. Окей?
Не отговорих.
— Само едно лято.
Сетил се за стомашните й проблеми, попитах:
— Лятото, когато преподавахте в Бостън ли?
— Бях девствена. Тогава срещнах един мъж в „Хед Старт“, чичото на един от моите ученици. Шармантен, изключително чаровен, умен чернокож мъж. Сутрин довеждаше, а вечер вземаше малкия си племенник от училище и започнахме да разговаряме. Едно нещо води до друго. Мислех, че съм влюбена. От известно време бяхме заедно. Тогава ме помоли да бъда с негов приятел. Идеята не ми харесваше, но се съгласих. Всичко премина далеч по-добре от очакванията ми: приятелят му беше много мил и ми направи подарък — някакъв шампоан „Л’Ореал“. Все още го помня.
Отвори очи. Бяха пълни със сълзи.
— Можех да се преместя другаде и да забравя. А и Реймънд толкова се гордееше с мен. Повтаряше ми, че ме обича, а аз му отвръщах с искрени чувства. На следващата седмица доведе друг приятел.
Закри лице с дланите си.
— Беше ужасно, но можеше да бъде и по-зле. Останалите му момичета работеха по улиците. На мен ми осигури отделна стая. Чиста, отоплена, с цветен телевизор. Грижеше се да не попадам на грубияни. Мъжете идваха при мен. Създаваше се усещане за известност.
Изсмя се сухо.
— Това е. Моето болезнено минало. Десет седмици, прекарани в бяло робство и смъртен грях, после отидох в „Белдинг“, а Реймънд си намери други наивници.
Отметна коси назад, после с усилие повдигна очи към мен.
— Оттогава не съм била с мъж. Мислите ли, че съм твърде омърсена за вашия най-добър приятел?