— Изисква се смелост, за да ми разкажете.
— Не се тревожете, че кроя пъклени планове или че съм развила някаква патологична зависимост. Като казвам, че той ме привлича, имам предвид психологически. Любезността му, неговата уравновесеност. Все още събирам смелост, за да му покажа чувствата си. Това притеснява ли ви?
— Не ви е нужно моето разрешение, Луси.
— Помислих за усложненията, които неизбежно щяха да се появят. Сгреших, като ви казах.
Впери изпитателен поглед в мен.
— Но не одобрявате, нали? — Наведе рязко глава и втренчи поглед в пода. — Вие също имате право на чувства. Казвам ви, че съм била проститутка, съвсем естествено е да не желаете да се увъртам около приятеля ви.
— Не става въпрос за това!
— А за какво? Защо изражението ви се променя, когато говоря за чувствата си към него?
— В това няма нищо страшно, нито във вас. Онова, което става между вас и Майло или който и да е друг, не е моя работа.
Взря се в лицето ми.
— Простете, доктор Делауер, но думите ви не звучат искрено. Вие сте чудесен човек и наистина съм ви признателна за онова, което се опитвате да направите за мен, но усещам, че има нещо друго тук, като че ли някаква съпротива. Имам усет за такива неща. — Отново горчив смях. — Вероятно е от практиката да се чукаш с десетина непознати на ден. Ставаш все по-точен в преценката си за хората.
Изправи се и започна да се разхожда из стаята.
— Луси проваля психотерапията. Изборът на психоаналитик беше грешка: как мога да оголвам душата си пред приятеля на Майло и да очаквам да бъдете безпристрастен? Как да вярвам, че ще предприемете каквото и да е „пътуване“ с една курва?
— Вие не сте курва.
— Не съм ли? Откъде знаете? Имали ли сте други пациентки, които са проституирали?
— Луси…
— От седем години — продължи тя през стиснати зъби — не съм докосвала мъж. От седем години дарявам на бедните половината от месечния си доход, не ям месо и правя всичко, което е по силите ми, за да се пречистя. Затова приех да бъда съдебен заседател по онзи процес. За да извърша по-значимо добро дело. И най-накрая откривам мъж, когото харесвам, а се чувствам омърсена — осъдена от вас, както аз осъдих Швант. Не трябваше да се забърквам в това. Коя съм аз, че да съдя други хора?
— Швант е чудовище — прекъснах я аз. — Станахте част от едно наистина добро дело.
— Швант е чудовище — повтори тя, вече с гръб към мен, — а аз съм уличница. И двамата сме подсъдими в един или друг смисъл, нали? Затова ли не одобрявате желанието ми за сближаване с Майло или той вече е обвързан с друг човек?
— Не е уместно от моя страна да обсъждам неговия личен живот.
— Защо не? И той ли е ваш пациент?
— Тук сме, за да говорим за вас, Луси.
— Но аз го харесвам, това не го ли прави част от обсъжданата тема? Ако не беше ваш приятел, сега щяхме да говорим за него.
— И аз нямаше да зная нищо за личния му живот.
Луси спря. Облиза устните си. Усмихна се.
— Добре, значи е обвързан. Но зная, че не е женен: попитах го и той каза „не“. — Извърна се рязко и впери очи в мен. — Излъгал ли ме е?
— Не.
— Следователно излиза с някоя, може би живее с някоя… Красива ли е? Като съпругата ви? Четиримата излизате ли заедно?
— Луси — казах аз. — Престанете да се измъчвате. — Съзнавах, че моето мълчание подхранваше нейните фантазии. Съзнавах също, че не можех да предупредя Майло — бих нарушил професионалната етика.
Луси ми обърна гръб, облегна длани на френския прозорец, но забеляза пръстите, останали върху стъклото, и се опита да ги изтрие с края на пуловера си.
— Съжалявам.
— Не знам за…
— Не мога да повярвам, че наговорих всички тези неща. Как може да съм…
— Хайде. — Заведох я до креслото. Понечи да седне, после го подмина, сграбчи чантата си и се втурна към вратата.
Застигнах я, докато я отваряше. Морският бриз разроши косите й. Очите й се напълниха със сълзи.
— Луси, моля ви да се върнете.
Поклати глава отрицателно.
— Пуснете ме да си отида. Няма да понеса още унижения.
— Нека да поговорим за…
— Не мога. Не сега. Моля ви, ще дойда пак. Обещавам. Скоро.
— Луси…
— Моля ви, пуснете ме. Наистина се нуждая да остана сама. Необходимо ми е.
Отдръпнах се.
Вече минаваше по пешеходния мост.