8.
Провалил ли се бях или случилото се беше неизбежно?
„Да се лекувам при негов приятел беше грешка.“
Кой да предположи, че терапията на травми може да получи такъв развой?
По дяволите, каква бъркотия!
Опитах се да се свържа с нея около час по-късно. Никой не вдигна. Повторих опита след два часа и реших да й оставя време за размисъл.
Същата вечер двамата с Робин сготвихме скариди и пържени картофи. Вечеряхме дълго. Умът ми бе зает с професионални мисли, които се опитах да прикрия зад необичайни прояви на свръхнежност. Робин разбираше, че нещо не е наред, но не каза нищо, докато се наслаждавахме на залеза.
По-късно отиде да поработи върху някаква дърворезба. Спайк заспа, а аз се качих в колата и предприех безцелна разходка по крайбрежието. Бавно карах из потънали в мрак безлюдни улици. Многобройни складове с дървени капаци и табели „Отдава се под наем“. Рецесията се бе отразила тежко на града, а доказателствата за това с нищо не подобриха настроението ми.
Когато се върнах, Робин беше в леглото и четеше „Команда: Прогони светлината“.
Затвори томчето и го остави върху обложката.
— Защо зае тази книга?
— Проучване.
— На какво?
— На тъмната страна.
— Такава гнусотия. Не мога да повярвам, че е от същия автор, чието творчество задължително изучавахме в училище.
— Критиците са на същото мнение. Това томче е съсипало кариерата му.
— Пишеше по съвсем различен начин — продължи Робин. — „Мрачни коне“. Онази дълга поема за Париж — „Тържището“. Запомнила съм „Мрачни коне“, защото трябваше да я анализираме в часовете по английски в първи курс на колежа. Ненавиждах домашното, но книгата ме очарова — беше превърнал пистата за надбягвания в малка вселена. А това тук е ужасяващо. Какво е станало?
— Може би е изчерпал рационалната част от таланта си.
— Какъв женомразец! Сериозно, с какво проучване си се заел?
— Свързано е с един пациент, Роб. Човек, чийто живот е повлиян от Лоуел.
— О, звучи страшничко.
Повдигнах рамене и се съблякох.
— Хубаво е, че проявяваш такъв дълбок интерес към своя пациент.
— Нали затова са ме пратили на училище. — Преместих книгата върху нощното шкафче от моята страна и се пъхнах под завивките. Робин се примъкна до мен.
— Звучиш разтревожено.
— Не, просто съм вдървен.
Не каза нищо. Големите й кафяви очи уловиха погледа ми. Къдрите й падаха върху голите рамене като сенки върху лунния диск. Обвих ръце около нея.
— Добре — рече тя. — Имаш ли достатъчно енергия, за да проявиш интерес към мен? Защото ме разкъсват най-различни противоречиви чувства.
Още бях с халат след банята, когато в 7:30 телефонът иззвъня.
— Доктор Делауер? Звъним от службата ви. Някакъв доктор Шейпър чака на свободната ви линия.
Името беше непознато.
— Свържете ме.
Мъжки глас попита:
— С кого разговарям?
— Доктор Делауер на телефона.
— Аз съм доктор Шейпър от болницата „Уудбридж“. Имаме случай на опит за самоубийство, поет от нас снощи. Лукреция… Лоуел. Вече е в съзнание и твърди, че е ваша пациентка.
Сърцето ми щеше да изскочи.
— Как е тя?
— Стабилизира се. Ще живее.
— Кога е постъпила?
— Приехме я снощи. Ту идваше в съзнание, ту отново го губеше. Твърди, че никога не е правила опит за самоубийство. Вярно ли е?
— Доколкото зная, но съм се срещал с нея само няколко пъти.
— Ще я поставим под 72-часово наблюдение… Само за секунда! — След това: — Запознат ли сте с прилагането на 72-часовите наблюдения?
— Да.
— Ще я поеме един от щатните ни психиатри. Предполагам, ще получите нещо като временен привилегирован статут — притежавате магистърска степен по медицина, нали?
— Докторска по философия.
— Ами… В такъв случай не зная. Както и да…
— Какъв начин е използвала?
— Газ. Включила газта за печката и напъхала главата си във фурната.
— Кой я е намерил?
— Докарал я някакъв мъж. Аз просто застъпих на смяна и видях съобщението на таблото да ви позвъня.
— Вземала ли е упойващи или алкохол?
— Според данните в картона, отрича да е вземала упойващи лекарства, но ще разберем, когато пристигнат резултатите от кръвните проби. Често ли е прибягвала до успокоителни?