— Не, доколкото аз зная, но напоследък преживяваше тежки моменти.
— Аха… изчакайте. — „Какво? Кажете им просто да чакат!“ — Както и да е, налага се да тръгвам.
— Бих искал да дойда да я видя.
— Естествено. Тя ще бъде тук.
Затворих и си дадох сметка, че нямам представа къде се намира болницата „Уудбридж“. Издирих телефонния номер чрез „Справки“, след което се свързах с отегчена служителка от рецепцията, която ми обясни:
— Казват му Уудланд Хилс, но всъщност е Канога Парк. Топанга, малко по на север от „Виктори“.
Облякох се и поех на юг по Тихоокеанската магистрала, завих по Канан Дюм Роуд до 101 Фриуей, където попаднах на задръстване. Измъкнах се с мравешка скорост до следващата отбивка и поех на север, докато стигнах до „Виктори“. Изминах десетина мили и излязох на булевард „Топанга“. Болницата беше триетажна тухлена сграда с кафяви колони отпред, която приличаше на гигантски шоколад. Малки опушени прозорци, малки насечени букви и осветена от неонова лампа табела над входа за „Бърза помощ“, чиято светлина разпръскваше полуздрача на ранното утро.
Паркирането беше безплатно. Пазачът на входа едва повдигна глава да ме погледне, когато минах край него. Съобщих името си на рецепцията и служителката натисна някакво копче, което отключи вратата към отделенията.
Мястото тънеше в мръсотия, навсякъде болни и ранени, седнали на пластмасови столове. Периодично нечии стонове надвиваха обичайната болнична глъчка. Въздухът бе просмукан от миризмата на дезинфектанти.
Докато минавах, някой извика „Докторе?“ с отпаднал, но обнадежден глас.
Шейпър бе пред помещение с табела „Наблюдение 2“ и четеше някакъв картон. Висок, елегантно облечен индиец към тридесетте, той имаше чуплива черна коса, влажни очи и никотинов дъх. Табелката на джоба му съобщаваше, че работи тук от две години. Беше с ръчно рисувана вратовръзка, а дисковете на стетоскопа му бяха позлатени. Продължаваше да чете.
— Луси Лоуел — казах аз.
— Да, да, зная. — Посочи към вратата.
— Как е тя?
— Закърпихме я.
— Имаше ли рани?
— Изразих се образно. — Затвори папката с картона. — Добре е. Спасихме я. Засега.
— Резултатите от кръвните проби пристигнаха ли вече?
— Никакви наркотици от тези, за които тестувахме.
— Какви са страничните ефекти от газта?
— Изключително неприятно главоболие през първите няколко дни, обща отпадналост, понякога дезориентация, запек, недостиг на въздух — зависи колко дълго е дишала газ. Прочистихме я нацяло.
— В съзнание ли е била, когато е постъпила?
— Почти. Но продължава да го губи и да идва в съзнание. Присъщо за такива случаи.
— Човекът, който я е довел, тук ли е?
— Не зная. Дежурният психиатър може да ви запознае с подробностите. Ще бъде тук по-късно днес, но мнението й е, че пациентката трябва да остане под медицинско наблюдение въпреки волята си.
— Как се казва?
— Доктор Ембри. Можете да оставите визитната си картичка на рецепцията или при старшата сестра с молба да я предадат. — Свали стетоскопа и се отправи към следващата стая.
Отворих вратата към стаята на Луси.
Лежеше със затворени очи, дишаше през устата, дланите й почиваха, отпуснати край тялото. Косата й бе прибрана в опашка и прихваната с ластик. От банка над главата й капки бистра течност се вливаха във вените. От гумена тръбичка, чийто край бе закрепен при ноздрите, с тихо съскане излизаше кислород, подаван от резервоар под налягане. На масива зад главата й писукаха, премигваха и бучаха различни апарати, отчитащи жизнената й дейност.
В общи линии стойностите им бяха добри, единствено кръвното налягане бе по-ниско. Ситни капчици пот бяха избили по лицето й, но устните бяха пресъхнали.
Докато я гледах, започнах да превъртам мислено последните сеанси, питайки се дали нещо от тях не ме предупреждаваше за случилото се сега.
Никакви признаци, че може да стигне толкова далеч, но какво, по дяволите, знаех аз за нея?
А сега беше извън моите ръце. Впримчена от системата, затворена тук за три дни. Дори по-лошо, ако психиатърът убедеше съдията, че пациентката все още представлява опасност за себе си.
Жена психиатър. Може би точно от това се нуждаеше. Бог е свидетел, че не бях нейният спасител.