Издаде дълбок хъркащ звук, а очите й се раздвижиха под клепачите.
Много по-уязвима, отколкото предполагах.
Причината бе лятото, през което е проституирала, или то беше по-скоро симптом?
Запитах се дали всичко разказано беше истина.
Кой я бе довел в болницата?
Кой бе извадил главата й от фурната?
Направи опит да отвори очи. Опита се да премигне — безуспешно. Преместих се, за да съм в полезрението й. В първия момент не ме позна. После зениците й се разшириха. Едната ръка помръдна, пръстите се плъзнаха към мен. В следващия миг се отпуснаха.
Взех ги в дланта си. Помръдна устни в усилие да каже нещо, накрая се предаде на изтощението.
Погледнах я усмихнато. Кимна едва забележимо. Накрайникът на кислородната тръбичка падна, а свистенето стана по-силно от свободното изтичане на ценния газ.
Поставих го на място. Луси облиза устни, после отвори широко очи.
Опита се да говори, но от гърлото й излязоха само хрипливи звуци. Сълзи напълниха очите й.
— Всичко е наред, Луси.
Отпусна се назад. Пръстите й станаха студени и отпуснати.
През следващите двадесет минути спа, а аз държах ръката й. Дойде медицинска сестра, провери данните от апаратурата и излезе, затръшвайки вратата зад себе си. Стресната, Луси се събуди, стойностите на кръвното й налягане скочиха нагоре.
В погледа й се четеше паника.
— Всичко е наред, Луси. Намирате се в стаята за медицинско наблюдение на болницата „Уудбридж“. Засега се справяте добре.
Започна да кашля и сякаш не можеше да спре. Накрайникът на кислородната тръбичка падна отново. Всеки спазъм я повдигаше от матрака — неволна гимнастика, която изкривяваше лицето й в болезнена гримаса. Закашля по-силно и изплю подобна на стомашен секрет смес, която почистих.
Когато пристъпът премина, поставих кислородния накрайник под ноздрите й.
Мина много време, преди да възстанови дишането си.
— Какво стана? — попита тя с тих, пресипнал глас.
— Намирате се в стая за медицинско наблюдение. Болницата „Уудбридж“.
Объркване.
— Кое е последното нещо, което си спомняте, Луси?
— Че спя.
Лицето й се смръщи, затвори очи. Какво беше това — болка? Или срам? Или и двете?
Отвори очи.
— Боли.
— Какво боли?
— Главата.
Изстена и зарида.
Проверих съдържанието на интравенозната банка: гликоза и електролити, нямаше аналгетици. Извиках сестрата чрез звуковата сигнализация. От говорителя на стената се чу троснато: „Да?“.
— Мис Лоуел има болки. Не може ли да й се предпише нещо?
— Изчакайте.
Луси получи нов пристъп на кашлица и изплю секрет. Взираше се в лицето ми, докато бършех устните й.
— Какво… е станало? — Започна да трепери, а зъбите й тракаха.
Завих я с още едно одеяло. Каза нещо, което не можах да разбера, затова се наведох да чувам.
— Болна ли съм?
— Преживели сте труден момент.
— Какъв?
Сълзи се стичаха надолу по лицето й към кислородния накрайник и мокреха устните й. По лицето й пробягваха тръпки на ужас.
— Болна?
Взех отново ръката й.
— Луси, твърдят, че сте направили опит за самоубийство.
— Не! — Шепот. По-скоро помръдване на устните, отколкото звук. — Не.
Стиснах леко пръстите й и кимнах.
— Как?
— С газ.
— Не!
Зад нея мониторите подскочиха. Ускорен пулс, повишено кръвно налягане. Пръстите й се вкопчиха в дланта ми като лапа на хищник.
— Не!
— Няма нищо, Луси!
— Не!
— Аз ви вярвам. — Излъгах. — Опитайте се да се отпуснете.
— Не съм!
— Добре, Луси.
— Не!
— Добре, само се успокойте.
Мяташе ожесточено глава. Кислородната тръбичка излетя като изстреляно от прашка камъче. Когато се опитах да я поставя, обърна глава на другата страна. Гръдта й се повдигаше и спускаше бързо, дишането й бе накъсано и учестено.
Вратата се отвори и същата сестра влезе. Млада, с едро лице и късо подстригана коса.
— Какво става тук?
— Разстроена е.
— Какво се е случило с кислородопровода?
— Падна. Тъкмо щях да го поставя отново.
— Е, по-добре да го поставим веднага. — Взе тръбичката от мен и се опита да постави накрайника под ноздрите на Луси.