— Може би Луси наистина е била свидетел на погребение. Лоуел, Трафикънт и още някой са укривали трупа.
Остана умислен дълго време.
— Адски сериозно предположение, основаващо се единствено на някакъв сън. Сигурно Трафикънт е изчезнал, защото е умрял. Похарчил всичките си пари за дрога и си инжектирал свръхдоза. Бил е психопат пораженец. А такива като него не стигат ли винаги до самоунищожение?
— Обикновено. Все пак идеята за него и Луси, двамата там в един и същи период, петното в паметта й, появило се онова лято, а сега тя сънува мъртво момиче… Мога да телефонирам на издателя на Трафикънт и да разбера дали знаят къде е сега. Ако считаш, че си струва, можеш да се поразровиш в миналото му.
— Естествено, защо не… Бестселър. — Поклати глава. — Какво им има на тези интелектуалци? Всички онези идиоти, шестващи в защита на Карил Чесман, сякаш е някакъв светец. Норман Мейлър със своя домашен идиот; Уилям Бъкли, който проглуши света за онзи задник Едгар Смит, пребил до смърт петнадесетгодишно момиче с бейзболна бухалка.
Замислих се над думите му.
— Предполагам, че художниците и писателите могат да водят доста уединен живот. Няма задръствания по магистралата, нито разписание на времето. Когато ти се плаща, за да създаваш нещата, възможно е да започнеш да смесваш фантазиите си с реалността.
— Не мисля, че става въпрос само за това. Според мен хората от така наречената творческа пасмина вярват, че са по-добри от останалите, че не са длъжни да играят по същите правила. Спомням си как веднъж, като оглавяващ група за охрана, водех осъден престъпник по коридора в затвора, а някакъв професор по социология развеждаше група ентусиазирани студенти, които го следваха с химикалки и бележници в ръка. Минаваха край килията на някакъв задник, целите стени вътре бяха изрисувани с кървави сцени, но много вещо. Човекът наистина притежаваше талант. Но талантът не му попречил да ограбва магазини за алкохол и да заплашва с пистолет собствениците им. Професорът и хлапетата съвсем се прехласнаха по него. Как е възможно човек с подобен талант да бъде там? Каква несправедливост! Завързаха разговор със затворника. Той беше закоравял психопат, затова веднага съзря шанса и започна да ги омайва. Мистър Неразбран творец, горкото момиче било ограбено, защото нямал пари за бои и платно за картините.
Поклати глава:
— Наивният професор се приближи до мен и попита с настоятелен глас кой офицер отговаря за затворника. Не пропусна да ме осведоми, че е престъпление толкова талантлив човек да бъде „окован“. Това е критерият за тях, Алекс: ако си талантлив, ползваш определени привилегии. Поне веднъж годишно четем идиотски статии как някакъв глупак с идеали започва проект за обучение на осъдени по рисуване, скулптура или свирене на пиано, или пък да ги учи на писателско майсторство. Сякаш това би променило нещо. Истината е, че винаги е имало много талантливи хора в затворите. Посети което и да е поправително заведение и ще чуеш великолепна музика, ще видиш множество майсторски картини. Ако питаш мен, психопатите са по-талантливи от нас, другите. Но си остават проклети психопати.
— Знаеш ли, съществува подобна теория — казах аз. — Психопатията като форма на творчество. Дега, Вагнер, Езра Паунд, Филип Ларкин. От това, което съм чувал, не е било лесно да се живее с Пикасо.
— Защо тогава хората са толкова глупави?
— Наивници, които предпочитат да виждат само добрите качества — кой знае? А и не само принадлежащите към творческата категория вярват в тази теория. Преди години социопсихолозите открили явление, което нарекли ефект на ореола. По-голяма част от хората с лекота приемат, че ако си добър в определена дейност, то уменията ти се прехвърлят асоциативно в други сфери, напълно произволни сфери на изява. Затова спортистите забогатяват, давайки имената си на търговски марки.
— Да. Трафикънт трябваше да остане. Някой щеше да му плати, за да даде името си за серия кухненски ножове и други сечива.
— Лоуел му е осигурил свободен живот в обществото. Поставил го е в абсолютно анархична ситуация — изобилие от пиячка, дрога и възможност за групови оргии. И хубави малки дечица.
Усмихна се уморено.
— Нужно е само да се съберем, когато се чувстваме неудачници, и наистина започваме да градим пясъчни кули. Гарантирам ти, че звучи интересно: психопат, пуснат на свобода, винаги забърква някаква каша. Но както сам каза, Луси може да е прочела за него или пък Питър да й е разказал. Може би проклетият сън е само плод на въображението й.