— Имаш ли нещо против да се отбия за малко?
— Ако имах повод, аз също бих се отбила.
— Кога мислиш, че ще приключиш?
— Късно.
— Какво ще кажеш преди това да намина и да хапнем нещо заедно?
— Ами Спайк?
— Мога да взема готова храна.
— Би било страхотно.
— Кога трябва да бъда при теб?
— Възможно най-скоро.
Купих чифт шумозаглушители за уши от една аптека в Пойнт Дюм, а от деликатесен магазин наблизо — сандвичи и напитки. Отне ми четиридесет минути да стигна до работната площадка. Няколко камиона се отдалечаваха, а Робин разговаряше с гол до кръста мъж с потъмнели от никотинови наслоения рижи мустаци. Почти плешив, ако се изключеха жълтият полукръг и късата опашка. Изглеждаше много задълбочен в разговора.
Робин ме видя, помаха ми с ръка и продължи да му обяснява, като развяваше някакво руло със скици. Спайк беше на задната седалка на пикапа, залепи жабешкото си лице на задното стъкло и излая. Отидох и го извадих. Облиза лицето ми, като махаше с предни лапи във въздуха, а когато го пуснах на земята, се изправи на задните си крака, вкопчи се в коляното ми и отри глава в панталона.
— Какъв хубавец си само — казах аз.
„Хубавец“ беше любимата му дума след „месо“. Изплези радостно език. След това носът му започна да души чантата в ръката ми.
— Ясно ли е, Лари? — чух да пита Робин с тон, който говореше, че търпението й е на изчерпване.
— Да, госпожо.
— Значи се договаряме да прегледаме всичко следващия понеделник. Ако възникнат някакви проблеми, информирай ме незабавно. — Премести скиците в другата си ръка.
— Да, госпожо. Така ще направя. — Погледна към мен.
— Това е доктор Делауер. Той плаща сметките.
— Сър — каза Лари, — строим красив нов дом за вас, можете да ми вярвате.
— Чудесно.
Почеса тила си, отиде на строежа и започна разговор с друг работник. Езерцето беше сухо и пълно със строителни отпадъци. Някогашната градина сега представляваше локва кал. Покривните скатове на новата къща стремително се врязваха в небето. Слънчевият диск, надничащ иззад облаците, беше платиненобял.
— Как ти се струва? — попита Робин.
— Много красива.
— Скоро ще е. — Целуна ме по бузата.
Продължих да оглеждам строежа. Дограмата бе поставена, а стените — измазани и частично шпакловани. По мазилката бяха останали следи от старите греди. В предишния си вид къщата имаше стени от секвоя, а покривът беше от кедров материал. „Плаче за събаряне“ — бе коментарът на специалиста от противопожарната охрана. Новата сграда щеше да бъде тухлена, а покривът — покрит с керемиди. Щях да свикна с нея.
Робин ме прегърна през кръста и двамата отидохме при пикапа.
— Съжалявам за довечера.
— Хей, всеки си има своите спешни случаи. Ето нещо, което ще ти помогне да запазиш разсъдъка си.
Подадох й шумозаглушителите и тя се разсмя. Свали задния капак на каросерията, постели войнишкото одеяло и извадихме храната. Ядохме под звуците на зидарски чукове и стърженето на триони, подавахме парчета сандвич на Спайк и наблюдавахме кръженето на птици над нас. Не след дълго се почувствах добре.
Взех Спайк с мен вкъщи, приготвих му вечеря, изведох го да потича по брега, след което го настаних пред ваната. После взех душ, преоблякох се и тръгнах към болницата „Уудбридж“. Добрах се дотам към седем часа.
Психиатричното отделение се помещаваше на третия етаж, зад летящи остъклени врати с табелка „Заключено“. Натиснах звънеца, съобщих името си и чух електрическото резе да изщраква. Натиснах с ръка вратите и се озовах в дълъг ярко осветен коридор.
Пътеката с цвят на шоколад скоро бе почиствана с прахосмукачка, а стените бяха боядисани в приятно бежово. Виждаха се десет врати от всяка страна на коридора, а в дъното му — стаята на дежурния персонал. Медицинска сестра седеше зад бюрото. Отнякъде се чуваше тих разговор, който се смесваше с телевизионен диалог, музика от радиоапарат и периодично иззвъняване на телефон.
Когато стигнах до дежурната стая, сестрата каза:
— Доктор Делауер… да, ето ви и вас. Лукреция е в четиринадесета стая, трябва да се върнете малко, от лявата страна на коридора. — Беше много млада, имаше сламеноруси коси с вплетени в тях миниатюрни сини панделки и ослепителна усмивка.