— Което означава?
— Никаква инициатива от твоя страна, но ако те потърси, не й обръщай гръб.
— Кога я изписват?
— Утре.
— Добре, вие сте лекарите… Между другото обадих се, за да ти кажа, че разговарях с шерифите в Малибу и те ми изпратиха факс — в случай че сънят още те интересува.
— По един или друг начин той е свързан с настоящото психологическо състояние на Луси.
— Е, нищо сензационно. Нито едно убийство или опит за убийство на жени не е регистрирано по цялата крайбрежна зона в периода юни-ноември на въпросната година. А от осемте изнасилвания седем били в района на Окснард. Никоя от жертвите не отговаря на описанието на дългокосото момиче. Две от тях били случаи на семейно насилие — жени на средна възраст, две били малки момичета, а останалите три станали при запой в мексикански бар с проститутки, всички обвинения били оттеглени. Осмото изнасилване станало в Малибу, но далеч от Топанга. Ранчо в Декър Каньон, няколко каубои се напили и нападнали жената на коняря.
— Имала ли е дълги коси?
— Била е на петдесет и пет, тежала около деветдесет килограма и била с посивели коси. В района на Топанга няма регистрирани случаи на безследно изчезнали жени, включително и в интересуващия ни период. Изпратиха ми извадка за четири случая на безследно изчезнали, но всички са регистрирани на север, Окснард и Малибу. Като се има предвид спецификата на времената — окичени с гирлянди деца на природата често пътували на стоп — четири не звучи като необичайно висок брой.
— Някоя от четирите прилича ли на момичето от съня?
— Всъщност не съм чел описанията им, Алекс. Задръж така, сега ще извадя факса… Номер едно е Джесика Мартина Галегос от Окснард. Шестнадесетгодишна, втори курс на гимназията, черни коси, кафяви очи, метър и петдесет, тежала шестдесет килограма — не мисля, че е била висока и дългокрака. За последен път забелязана да чака автобус на спирката пред „Театро Карнивал“ на Окснард Булевард. Получените по факса снимки са доста неясни, но от това, което виждам, косите й определено не падат като завеса. Къси и къдрави, светли, с потъмнели корени. Номер две: Айрис Мей Женрет, тридесет и две годишна, метър петдесет и седем, петдесет и един килограма, видяна за последен път в „Бийчрайдър Мотел“, Пойнт Дюм… Очевидно е пристигнала от Айдахо за медения месец, спречкала се е с мъжлето, качила се в колата и отпрашила. Не се прибрала у дома. Дълги коси, но платиненоруси и тупирани. Искаш ли описанието на другите две?
— Защо не?
— Карен Денис Бест, деветнадесетгодишна, метър и шестдесет, петдесет и два килограма, руси коси, със сини очи… Сервитьорка в ресторант „Пясъчният долар“ в Райския залив, за последно видяна по време на вечерната смяна… За изчезването й съобщили родителите й от Ню Бедфорд, Масачузетс. Разтревожили се, когато не им позвънила в обичайния ден от седмицата. И номер четири: Кристин — няма бащино име — Фейлън, също на деветнадесет, метър петдесет и осем, петдесет и три килограма, кафяви очи и коси, първокурсничка в Държавния университет на Колорадо. Още една туристка, пътувала с две приятелки, отседнала в къща под наем във Венеция. Пише, че излязла да купи кока-кола от брега край Зума и не се върнала при дружките си. Въпросните две имали дълги прави коси, но само косите на Фейлън били тъмни.
— Метър петдесет и осем, петдесет и три килограма — повторих аз. — Слаба. Може би е била дългокрака. А и обстоятелствата около изчезването й са интересни. Излиза за напитки посред бял ден и не се връща, какво ще кажеш?
— И какво? Стига до Топанга, на десет-петнадесет мили от Венеция, на някакво тържество ли? Знаем само, че се е появила на другия ден и приятелките й не си направили труда да уведомят шерифа. Нерядка ситуация при случаите с изчезнали хора. Според мен Луси не е станала свидетел на престъпление, Алекс. Или е видяла хора, които са се любили, и погрешно е изтълкувала ситуацията, или татето и лайното Трафикънт са й сторили нещо. Или всичко е плод на нейното въображение.
— Вероятно имаш право.
— Но?
— Но какво?
— Долавям едно „но“ в гласа ти.
— Имаш ли нещо против да направя малко проучване?
— Какво проучване?
— Да телефонирам на семействата на четирите изчезнали момичета. Особено на семейството на Фейлън.
— Защо, Алекс?
— За да елиминирам възможно най-много неизвестни пред онзи, който ще продължи терапията с Луси. Заради самата Луси. Напоследък звучи все по-объркана. Колкото по-ясна е информацията, с която разполагаме, толкова по-вероятно е да стигнем до истината.