— Ами ако никой не продължи терапията с Луси? Ти каза, че искала да се откаже.
— Тогава ще съм провел няколко телефонни разговора напразно. Да кажем, че накрая ще почука на твоята врата. Не би ли искал да знаеш възможно повече, в случай че започне да те убеждава, че е била свидетел на убийство?
— Предполагам, че да… Добре, ето ти телефонните номера и за твое добро се надявам, че всички те са се върнали. Не е приятно да се ровиш в хорска скръб, продължила двадесет и една години.
Направих резюме върху отделен лист:
Джесика Галегос. Видяна последно на 02/07. Родители, М/М: Ернесто Галегос.
Айрис Женрет. 29/07. Съпруг: Джеймс Женрет.
Карен Бест. 14/08. Родители, М/М: Шеръл Бест.
Кристин Фейлън. 21/08. Шели Ан Даниълс, Лиса Джоан Константино. Родители, М/М: Дейвид Фейлън.
Дълго време седях и се опитвах да намеря начин как да смекча шока на семействата, на които щях да телефонирам.
След това започнах да натискам бутоните.
В указателя на Вентура/Окснард фигурираха имената на няколко Галегос, но срещу нито един от номерата нямаше собствено име Джесика или Ернесто. Някогашната гимназистка сега сигурно беше на около четиридесет, може би омъжена, може би вече имаше собствени деца…
Погледнах другия телефонен номер. Айрис Женрет. Бинго! Слушалката вдигна жена.
— Джеймс Женрет там ли е?
— На работа е. Кой го търси?
— Обаждам се във връзка с поискана от него информация относно жилищната застраховка.
— Не е споменавал нищо подобно. Застраховани сме до зъби.
— С мисис Женрет ли разговарям?
— Айрис — раздразнено поясни тя. — Не зная какво е намислил отново. Ще трябва да го потърсите след девет вечерта. Работи до късно в магазина.
— Разбира се.
Линията изключи.
Линията на семейство Бест в Масачузетс даваше заето, а в отговор на позвъняването ми на семейство Фейлън се включи телефонен секретар: глас на възрастна жена, омекотен от приглушен смях.
— Здравейте, чувате запис на телефонния секретар на Синтия и Дейв. Не сме вкъщи, а може би сме, но просто сме адски лениви, за да си размърдаме задниците и да дойдем до телефона. Затова ако сте търпелив и упорит тип, изчакайте да чуете сигнала и оставете съобщение.
Обадих се на „Справки“ в Денвър с молба да проверят има ли телефонен номер на името на Кристин Фейлън и почти веднага ми го издиктуваха.
— Юридическа кантора.
— Кристин Фейлън, моля.
— Приемната е затворена, това е централа.
— Бих искал да се свържа с мис Фейлън. Важно е.
— Изчакайте, моля.
Няколко минути по-късно в слушалката прозвуча женски глас:
— Крис Фейлън на телефона.
— Мис Фейлън, обаждам се от Архивния отдел в Малибу. Правим ревизия на стари досиета и попаднахме на името ви в полицейски доклад, регистрирал вашето изчезване преди двадесет и една години.
— Какво?
Цитирах й деня и датата.
— Кристин Фейлън била видяна за последен път на плажа Зума. За изчезването й съобщили нейните приятелки Шели Ан Даниълс и Лиса Джоан Констан…
— Шели и Лиса, да, да, каква глупост. Шегувате се, това още ли се пази?
— Опасявам се, че да.
Избухна в силен смях, непресторен смях.
— Не е за вярване. Е, уверявам ви, че не съм безследно изчезнала — е, може би мислено, но тялото си е тук, цяло и непокътнато. Ха-ха-ха!
— Радвам се да го чуя.
— През цялото това време… никой никога не ме е търсил, нали? Божичко, това е толкова… — Последва приглушен смях.
— Просто е въпрос на…
— Не е за вярване — повтори тя. — Какъв абсурд! Трябва ли да попълвам някакви формуляри или нещо такова?
— Не, устното ви потвърждение е…
— Сигурен ли сте? Защото аз съм адвокат и какво ще правя, ако се окаже, че не съществувам? А съм виждала всякакви нелепи гафове, породени от бюрократични неуредици. Знам само, че не съм ползвала социалната си осигуровка през всичките тези години… Не е за вярване.
— Нито един от архивираните при нас доклади не е изпращан във федералното правителство.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.