— Какво представлява организацията „Спасители“?
— Наполи ми разказа за сдружението на детективи от цялата страна, специализирани в издирването на изчезнали хора. Таксата беше хиляда долара за първата година, а за всяка следваща — по петстотин. Парите се използваха за осигуряване на достъп до стотици досиета и ключови за разследването хора. Нищо такова не се случи. Наполи взе парите плюс още хиляда, които му платих за разследването, и напусна града.
Усмихна се.
— Не съжалявам за глупостта си. „От надеждата не се срамувайте.“ След като Наполи ме изпързаля, отидох в трета агенция, която се саморекламираше, че открива изчезнали хора само за четиридесет и осем часа. Взеха ми такса само за консултация и казаха, че всичко възможно да се направи вече е направено.
— Защо след първия детектив сте наели друг в Холивуд?
— Надявах се, че външен за района човек ще успее да съзре всяка възможност. Барнард беше бавен, муден и спокоен. Всички жители на Малибу са такива — усмихнати, но много мудни. Никога преди не бях идвал в Калифорния, не бях свикнал с това.
— Кога се преместихте да живеете тук?
— Две години по-късно. Имам предвид за постоянно. Преди това идвах всеки втори месец и оставах за две седмици. Отсядах в мотели или живеех в кола под наем, като обикалях напред-назад по крайбрежието — от Манхатън Бийч до Санта Барбара. Веднъж дори стигнах чак до Сан Симеон, на север. Обикалях с колата из всеки каньон или държавен парк — по маршрута, обикалях пеш, разговарях с планински спасители, пещерняци, лагеруващи хора — с всички. Това се превърна в професия. Бизнесът ми пострада. После мисис Бест разви аневризъм и почина, а аз продадох онова, което бе останало от бизнеса, и се заселих тук. Крейг и Тафи тъкмо започваха и им предоставих възможността да живеят в къщата. След няколко години я откупиха. Моментът беше подходящ да замина: те имаха нужда от свой живот, а аз исках да се посветя на издирването на Карен. Шофирах до десет часа на ден. Надявах се случайно да я срещна. Може би беше загубила паметта си и беше… някъде.
Побутна встрани бисквитата.
— Какво си спомня вашият свидетел?
— Само онова, което вече ви разказах, преподобни.
— Млада жена, носена в неизвестна посока от някакви мъже. Много е неопределено.
— Да, така е и съжалявам, но не мога да ви обещая, че от това ще излезе нещо.
Понечих да върна листа с информацията за предприетите действия по издирването на Карен.
— Не, задръжте го, това е копие. Имам много от тях.
Сгънах го и го пъхнах в джоба.
— Млада жена — замислено каза той. — Дълги тъмни коси, дълги крака — когато Карен бе малко момиче, ние я наричахме Щръкличко. От щъркел. Мъж или жена е свидетелят ви?
— Нямам право да ви отговоря.
Лицето му помръкна.
— Къде, според вашия свидетел, е било упражнено насилието?
— В някаква гориста местност. Може би дървена хижа. Заобиколена с дървета.
Притисна корем в ръба на масата.
— Вие сте полицейски психолог. Бихте могли да хипнотизирате този човек, нали? Помага за възвръщане на паметта.
— Това е само една възможност.
— А защо не вероятност?
— Психологическото равновесие на свидетеля е много крехко.
— Колко крехко?
— Съжалявам, но не мога да ви кажа повече.
— Да, да, разбира се, извинете ме… но вие възнамерявате да продължите работата си с него.
— Ще направя каквото мога, преподобни.
— Работите за полицейския участък, нали?
— Аз съм частен консултант. Свидетелят е мой пациент. Един полицейски следовател е в течение на предприетото от мен, но всичко все още е неофициално.
Изпъкналите зеници се присвиха.
— Защо си давате целия този труд?
— За да помогна на пациента си.
Взря се продължително в лицето ми.
— Вие сте всеотдаен човек.
Повдигнах рамене.
Въртеше очилата в ръцете си, погледна към чашата с кафе, но не я докосна.
— Настоятелно ви препоръчвам да намерите начин да разговаряте с Гуен и Том Шей. В списъка е спомената с моминското си име — Пийт, но сега двамата са съпрузи. Работили са заедно с Карен в „Пясъчният долар“. Работили с нея и по време на последната смяна. Винаги съм имал чувството, че знаят повече, отколкото казват.