— Това е попечителски фонд, учреден от майката на Лоуел за избягване на данъци. Фондът се ползва от наследниците през поколение. Вероятно Лоуел няма никакви права по отношение управлението на тези средства.
— Гаранция значи — рече Майло. — Да, колко хубаво ще е да хвърлим цялата вина върху наркодемоните. Но все още не виждам каква връзка има всичко това с главата, завряна в газовата фурна.
— Ами ако някой я е упоил и е инсценирал опит за самоубийство? Тя е човек с установени навици, всяка вечер пие плодов сок и гледа телевизия — PBS предимно. Това обяснява защо пердетата са били полуспуснати — искали са да бъде намерена. Било е предупреждение към Елфи. Това не е ли вече нещо? Всички ние приемаме, че тя лъже или отказва да види действителността, а всъщност е казвала истината.
Разтърка лице с длани.
— Ще бъдем отново във въображаемия свят, защото няма дори цицина на главата си, а медицинските изследвания не показаха наличие на упойващи вещества в организма й.
— Ами ако са й дали нещо, което кръвните проби не отчитат, като хлороформ например?
— Хей — прекъсна ме той, — искаш да теоретизираш, добре. Аз твърдя, че е по-вероятно Питър сам да я е обгазил в пристъп на ярост, защото тя не му е дала пари за дрога. А може би се домогва до нейния дял от попечителския фонд и е напуснал града да си осигури алиби. И се е обадил на Кен, за да разбере дали е умряла. Ако тази теория не ти харесва, мога да измисля поне още шест хипотези през следващите петнадесет минути. Дай ми два часа и ще изградя толкова хипотези, че можеш да прекараш живота си в тяхното обмисляне.
В далечината един влекач изпусна дим от комина и зави по следите на неизвестен обект.
— Прав си — казах аз. — Отдавам се на всяка хипотеза, която я оправдава, защото ми се иска да повярвам, че не се е опитала да сложи край на живота си. Но тя го направи. А доколкото знам, Елфи не се е докосвал до дрога. Той е просто един срамежлив човек с проблеми в кръвообращението.
— Не — възрази Майло, — у него има нещо, което се изплъзва. Опитах се да го проверя на компютъра тази сутрин, но в шест и тридесет ме извикаха в магазина на 211. Първото нещо, когато се върна, ще е да си поиграя с компютъра. Знаеш ли адреса му?
— Кен спомена Студио Сити. Все още ли възнамеряваш да провериш Трафикънт?
— Естествено, защо не? Вече съм задействал някои канали за проверка.
— Горката Луси! Още един удар за нея.
— Да — рече Майло. — Изглежда, че разочарованията са част от хороскопа й.
Беше един часът следобед, когато се върнах в Малибу. Докато чаках светофара на едно от кръстовищата, зърнах фасадата на „Гребенът на вълната“. Бяла сграда, боядисани в синьо рамки на прозорците. Фирмен знак с големи дебели букви и името на магазина, изрисувано над голяма стенна реклама, изобразяваща покрит от водни пръски сърфист на гребена на голяма вълна.
Райският залив бе на десет мили. Неонова табела върху висок пилон сочеше към брега. „Пясъчният долар. Закуска. Обяд. Вечеря.“ Инстинктивно завих нататък.
Мокър път ме поведе през обрасло с диви цветя поле, после по утъпканите коловози на черен път, засенчен от тежко надвисналите корони на евкалиптови дървета. През пролуките между дърветата океанската повърхност хвърляше сребристи отблясъци. Стотина метра по-надолу стигнах до малка къщичка за охраната и спусната дървена бариера. Табела съобщаваше, че плажът е частна територия и че желанието да продължа към брега ще ми струва пет долара.
Младежът от къщичката подаде глава навън. Носът му бе изгорял от слънцето, а слънчевите му очила бяха с огледална повърхност.
— За „Пясъчният долар“ — казах аз.
— Петарка. — Подаде ми билет.
Спуснах се по склона към огромен паркинг. Ресторантът се намираше в най-ниското, на самия плаж — постройка с дървени външни капаци на прозорците, над чиято врата се виждаше щампован върху плат надпис „На добър час“.
Вътрешността включваше тъмна чакалня с под от дървени плоскости, имитиращи секвоя. По стените висяха проядени от молци морски принадлежности. Не се виждаше никой, но в един от пепелниците димеше цигара. Вдясно имаше оформен като пещера бар, на който няколко души подпираха коремите си и гледаха комедия по кабелната телевизия. Насреща се виждаше празен салон с гардеробна, а отвъд него бе ресторантът.
Голямата зала имаше гигантски размери, с две дълги редици от сепарета, разделени със завеси от червена дамаска и пътеки в същия цвят. Цялата стена към брега беше от стъкло. Силна буря бе откъснала част от кея преди няколко години. Останките стърчаха над водата. Неколцина туристи седяха на плажа. Повечето от посетителите в ресторанта приличаха на местни хора, но броят им не бе голям и бяха пръснати в различни части на залата.