Две сервитьорки бяха на смяна: едната млада и червенокоса, другата към петдесетте, със съсухрено лице и къси посивели коси. И двете бяха облечени в розови блузи, черни панталони и червени престилки. Бяха навили ръкави до лактите и гледаха уморено. В далечния ъгъл младеж отсервираше празната посуда върху помощна количка.
Салонният управител беше висок едър мъж с бяла брада. Забеляза ме и прекрати разговора си с младежа.
— Обяд за един човек — казах аз и той ме настани в сепаре до панорамната стена.
Възрастната сервитьорка дойде след няколко минути, въплъщение на деловитостта. Поръчах „Английска закуска“, 10,95 долара (приготвя се целодневно): пържени хапки от телешко филе, пържено рибено филе, яйца, сок и кафе. Храната беше добре приготвена и се опитах да ям бавно. Когато приключих, ресторантът беше почти празен, а сервитьорката не се виждаше никъде наоколо. Накрая я забелязах да пуши, загледана в телевизора в бара, и я повиках с ръка.
Дойде със сърдито изражение. На табелката на ревера й пишеше „Дорис“.
Подадох й двадесетдоларова банкнота и талона от паркинга, а тя отиде за рестото. Извадих дадения ми от Бест списък и прегледах имената на работилите в ресторанта.
Дорис Райнголд?
Когато се върна, казах: „Задръжте пет за себе си“ — и получих широка усмивка.
— Благодаря ви, сър, хареса ли ви храната?
— Превъзходна.
— „Английска закуска“ е от най-предпочитаните блюда.
— Убедих се защо… Изглежда, положението е доста спокойно днес.
— Всеки ден е различно. В неделя никой не може да влезе без предварителна резервация.
— Наистина ли?
— Всички холивудски знаменитости идват тук: пристигнали са за почивните дни в района, където имат летни вили. Барбара Стрейзънд сяда ей в онзи ъгъл. Тя е много дребничка. Посещават ни и шефове, като директора на „Ла Пубелле“. Идват тук с децата си. Непрекъснато повтарям на Марвин да вдигне цените, но той не ме чува.
— Защо?
Сви рамене.
— Стари навици. И без това догодина по това време вероятно ще сме затворили. Марвин има проблеми със здравето, а и непрекъснато го преследват с предложения да откупят парцела. Струва цяло състояние.
— Много лошо. Ще трябва да идвам по-често тук, докато все още работите.
— Направете го. Имам нужда от клиенти като вас. — Засмя се. — Наблизо ли живеете?
— Скоро се преместих. Близо до границата със съседния окръг.
— На брега ли?
Кимнах утвърдително.
— О-о, това е хубаво. Минавам оттам на път за Вентура, където живея. В собствен дом ли живеете или под наем?
— Под наем.
— Аз също. Само милионерите живеят в собствени домове, нали?
— Ще е добре да го повярвам. Отдавна ли работите тук?
Издаде напред долната челюст, после се усмихна широко.
— Личи ми, нали? Но няма да ви кажа точно от колко време, затова не питайте.
Върнах й усмивката.
— Е, какво ще правите, ако закрият ресторанта?
— Не зная, може би ще работя като сервитьорка на частни приеми. Всички онези шефове — винаги изниква някаква работа. Не че разчитам на подобни ангажименти.
— Не ви харесва да сервирате на частни празненства, прав ли съм?
— Голяма дандания е. Преди години съм го правила. Моя приятелка — тя също работеше тук — осигуряваше работа за сервитьори на големи частни тържества, за себе си и за всеки, който искаше. Добри пари, но голяма дандания. — Намигна ми. — Марвин не одобряваше да работим извънредно. Правехме го зад гърба му.
— Обмислям възможността да организирам тържество по случай топлофикацията на новия си дом, вероятно ще се нуждая от добри сервитьори. Как се казва приятелката ви?
Поклати отрицателно глава:
— Вече не работи това. Забогатя — има собствен бизнес.
— Късметлийка.
— Да.
— С какъв бизнес човек забогатява в наши дни?
Погледна ме усмихнато.
— Вие живеете на брега. Какво работите?
— Психолог съм.
— А! — Отново ми намигна. — А може би не би трябвало да разговарям с вас.