— Не се тревожете, в отпуск съм.
— Знаете ли — продължи тя, — не бих предположила, че сте психолог. Мислех си, че сте адвокат или в музикалния бизнес, нещо от този сорт. — Пъхна пръсти в джобчето на престилката, където бе изчезнал бакшишът.
— Някога свирех в музикален състав — казах аз. — Във фоайетата на различни коктейлни барове. Зная какво е да разчиташ на щедростта на клиентите.
— Това е самата истина. А в повечето случаи хората не са щедри. Затова ненавиждах работата на частните празненства. Виждаш хората откъм най-лошата им страна. За тях си част от мебелировката. И никакви бакшиши. Плащат общо на всички обслужващи. Ако шефът ти не е честен, потъваш.
— Приятелката ви беше ли коректна?
— Коя?… О, тя ли? Да, достатъчно коректна.
— Сигурно сте присъствали на доста интересни празненства, след като сте работили в този район.
Извади цигара.
— Имате ли нещо против?
Поклатих глава. Запали цигарата.
— За някои може би са били интересни. За мен те означаваха просто сервиране и отсервиране и хора, които навират ръцете си в лицето ми. — Поклати глава и погледна назад. — Искате ли още кафе? Може би и аз ще пия едно. Марвин е в тоалетната, както винаги.
— Обичам да пия кафе с добра компания — казах аз.
Взе каната и още една чаша. Седна срещу мен с димяща цигара в ръка и наля кафе за двама ни.
— Винаги съм харесвала работата си тук. Толкова близо до океана.
— Как е във Вентура?
— Вяла работа. Кой знае, може би ще се преместя. Имам две големи момчета — и двамата са в армията. Единият е в Германия, другият — близо до Сиатъл. Или Невада. Харесвам Невада — там усещаш пулса на живота.
— Вашата богата приятелка не може ли да ви помогне да си намерите нещо подходящо?
— Не, както вече казах, тя е извън този бизнес. Тя и съпругът й имат магазин за сърфинг пособия — няма работа за мен там.
— „Гребенът на вълната“ ли?
— Да. Знаете ли го?
— Минах край него. Не ми се стори много претъпкано там.
— Бизнесът е печеливш, можете да ми вярвате. Притежават терен на брега до Ла Коста — собствен, не под наем — а това не е като да си купиш кутия зеленчукова салата.
Пое дълбоко дим, а погледът й бавно се плъзна към прозореца.
— Ето за какво говорим.
Проследих погледа й. Снимачен екип се приготвяше за работа. По-назад се виждаха камиони и фургони със звукозаписна апаратура, около които се суетяха около двадесетина човека.
— Търговски реклами — каза тя. — Непрекъснато идват тук да снимат реклами: на плажни масла, автомобили, кока-кола и на каквото още можете да се сетите. Плащат на Марвин такива суми, че не му се налага да вдига цените в ресторанта — говорим за вълка, а той в кошарата.
Погледна към предната част на залата. Навъсен, белобрадият мъж идваше към нас, движейки енергично ръце.
Дорис стана и му подаде ръка с усмивка, промърморвайки: „Обуздай конете, Марвин“. Впи поглед в нея, после в мен, накрая се обърна и отиде в своето сепаре.
— Връщам се — рече тя, докато загасяше цигарата. — Беше ми приятно да си поговорим.
— Удоволствието е споделено.
— Дорис — каза тя и посочи табелката на ревера на блузата си. — Потърсете ме, когато отново дойдете. Ще ви настаня на маса с изглед към плажа…
Работа в частни домове, осигурявана от Гуен Шей.
За всеки, който иска такава работа.
Всички онези шефове… контакти.
Дали Карен Бест е приела да се включи в екипа сервитьори, обслужвали празненството в „Убежище“?
Отишла предварително да помогне за подготовката и никога не се е върнала?
Седнах в колата и отново прегледах списъка на Бест.
Феликс Барнард, частният детектив, не беше споменал нищо за допълнителна работа.
Може би другите бяха премълчали, за да не научи Марвин?
А може би Барнард просто не бе задавал подходящи въпроси.
Бест беше казал, че Барнард бил муден, склонен да отлага.
Започнах да преписвам указателя на Ростейл, проверявах дали името му бе включено в азбучника както на служебните, така и на частните телефонни абонати, но не открих нищо.
Пясъчни кули.
Но казаното от Дорис, макар и косвено, потвърждаваше връзката между Карен Бест и „Убежище“.
Може би интуицията на Шеръл Бест относно съпрузите Шей водеше право към целта.