— Опиумният змей, кой друг?
— Питър ли?
— Самият той.
— Откъде ви се обади?
— Откъде да знам? Момичето разговаря с него. Ще се срещна с вас не утре, а вдругиден. Ще ви отделя най-много час и значително по-малко, ако ме раздразните. Вие ще дойдете при мен — аз не пътувам.
— Съжалявам, но не мога да се срещна с вас без съгласието на Луси.
— Какво? — Избухна в такъв гръмогласен смях, че се наложи да отдръпна телефонната слушалка от ухото си. — Луди ли управляват психиатрията? За какво, по дяволите, говорите?
— За професионална етика, мистър Лоуел.
— Няма никакви тайни, момче. Не и във времената, в които всичко важно се научава по време на масажа. Книгите на Маклухън са боклук — фурор на глупостта — но е прав, че всички зяпаме единствено в задниците на другите. Много добре, проиграхте шанса си. Salaam, както казват арабите, всички да вървят по дяволите.
— Ако Луси се съгласи, бих се възползвал от възможността да разговарям с вас. Мога ли да ви позвъня отново?
— Можете ли? — Отново избухна в смях. — На свой собствен риск. Можете също да се изпарите или да ядете сурова риба с японците, или да направите три бебешки стъпки, или да си заврете дръжката на градинарската лопата в задника.
С Робин вечеряхме на верандата. Приливът разбиваше пясъка като сметана, а брегът привечер изглеждаше като огромна сива равнина с върхове и ниски оврази. От главата ми не излизаше разговорът с Лоуел.
Дали беше пропуснал да вземе таблетката лидол навреме, или развиваше ексцентризъм, за да привлича внимание?
Вероятно отдавна не се радваше на внимание.
Защото сам се бе обадил. Предложението му за разтърсващи разкрития прозвуча почти комично.
„Опиумният змей.“ Интуитивното ми предположение относно Питър се потвърждаваше.
Може би съсипаната кариера и напредналата възраст най-сетне бяха накарали Лоуел да се заинтересува от онова, което бе останало от членовете на семейството му.
Едно мъртво дете, останалите три — отчуждени.
Наркоман, неуспяла самоубийца…
Кен изглеждаше достатъчно нормален, но не криеше своята антипатия към баща си.
— Какво се върти в главата ти, съкровище? — попита Робин.
— Нищо важно.
Усмихна се и отпусна ръка на рамото ми. Опитах се да пропъдя професионалните мисли и обърнах лице към нея. По небето все още имаше цветни отблясъци, подскочила сьомга за миг улови отражението на залязващото слънце по кожата си. Залезът се заигра по тъмнокестенявите коси на Робин и придаде меден цвят на зениците й.
— Продължаваш да мислиш за работата? — рече тя, като галеше косите ми.
— Вече не.
Притиснах я към себе си и я целунах жадно. Езикът й затанцува в устата ми.
— Carpe foxum — казах аз.
— Какво означава това?
— Грабни момичето.
17.
Въпреки че спах добре, първата ми мисъл, когато се събудих, бе: „Луси е излязла от болницата“.
Мисълта, че отново й предстои да води сама борбата, не ми се нравеше. Но ако веднага предложех помощта си, тя щеше да се отдръпне от мен, затова реших да позвъня по-късно.
Междувременно щях да се обадя на Майло и да му разкажа за наученото от Дорис Райнголд.
Оказа се, че още не е пристигнал в участъка, а в дома му никой не вдигна слушалката. Набрах номера на частната кантора, в която работеше, за да печели допълнително. Включи се телефонният секретар. Оставих съобщение.
Минаваше девет часът. Робин и Спайк бяха излезли преди повече от час. Запалих колата и отидох до пазара в Транкас. Купих зеленчуци, като по пътя мислех за местата, където би могло да изчезне едно момиче. Тъкмо влизах в къщата и телефонът иззвъня. Беше Майло:
— Обаждам се от апартамента на Луси. Можеш ли да дойдеш веднага?
— Тя добре ли е?
— Физически е добре. Просто ела. Ще поговорим, когато дойдеш. Запиши си адреса.
Улицата се намираше на три преки от булевард „Вентура“. Нямаше дървета и слънцето припичаше яростно. Доминираха предимно кооперации с едроплощни апартаменти и подземни гаражи с предпазни решетки, които биха отнели около двадесет секунди на опитен обирджия. Пред повечето от тях имаше табели „Отдава се под наем“ или фирмени реклами на агенции за недвижими имоти, обещаващи „незабавно нанасяне“.