Сградата, в която живееше Луси, бе по-малка и по-стара, двуетажен квадрат с бяла мазилка и тъмночервена дограма. По два апартамента на всеки етаж, всички с изглед към улицата, със самостоятелни входове, до които се стигаше по къса покрита пътека. Отново табела „Отдава се под наем“ бе изправена на нивото на пилона с пощенските кутии.
Нейният апартамент беше №4, на втория етаж. Номер 3 бе празен. Пътеката пред вратата й приветстваше посетителите с надпис „Здравей!“. Прозорците, през които Кен я бе видял коленичила на пода в кухнята, сега бяха затъмнени от щори. Дървесината около вратата бе дялана и прикована с гвоздеи.
Кен бе насилил вратата, за да спаси Луси, но сега беше заключена. Натиснах звънеца и Майло повдигна щорите, след което ми отвори.
Предната част на жилището бе разделена на всекидневна и трапезария. Кухнята представляваше малка ниша с шкафчета с цвят на авокадо и бели аплици. Почти нямаше място човек да коленичи. Стените бяха снежнобели — като в психиатричното отделение на болницата „Уудбридж“.
Фурната представляваше нисък куб, марка „Кенмор“, на около петнадесет години. Масата в трапезарията имитираше масивна дъбова дървесина, а около нея бяха подредени три сгъваеми стола. Във всекидневната имаше сърцеобразно извито тапицирано канапе за двама и две кресла в същия син цвят, масичка за кафе със стъклен плот, четиринадесетинчов телевизор и видеокасетофон, поставени върху шкаф на колелета.
Върху телевизора имаше една-единствена снимка — на Луси и Питър. Снимани във формат до шиите, без какъвто и да е отличителен фон. Тя се усмихваше, той — направил опит за усмивка.
Луси седеше боса на синьото канапе, само по дънки и широка спортна блуза с надпис „Ел Ей е единствен“. Дланите й лежаха, здраво сключени, в скута, а тя вдигна очи към мен и направи усилие да се усмихне. Майло прекоси стаята и застана зад нея. Якето му бе захвърлено върху едно от креслата. Носеше револвера си в кобур, окачен на колана.
Погледна към масата за кафе.
— Разгледай, но, моля те, не пипай.
В единия й край имаше купчина списания. До нея се виждаше жълт лист от юридическа бланка, а до него — бял плик за писмо.
Върху жълтия лист беше напечатано нещо. Текстът бе изтеглен към лявото поле на страницата:
ЩЕ ТЕ ШИБАМЕ, КУЧКО, В АДА!
АКО ДЖОУБ УМРЕ, ТИ ЩЕ УМРЕШ ДВА ПЪТИ!
Тъмни засъхнали късчета с размерите на маслинени костилки.
— Изпражнения от плъх — каза Майло. — Предстои им лабораторен анализ, но не се нуждая от техническа експертиза, за да го разбера.
— Изпратени по пощата или лично доставени?
— Доставени.
— Доставени в апартамента — каза Луси. — Намерих го на масата, когато се прибрах тук снощи.
— По кое време стана това?
— В три часа сутринта. Изписаха ме в един, но трябваше да се оформят много документи, а бях оставила част от дрехите си горе в стаята и се наложи да се кача да ги взема. Когато дойдох тук, вратата беше отключена, но предположих, че Кен или хората от „Бърза помощ“ са забравили да я заключат. — Опитваше се да запази спокойствие. Дланите й бяха побелели.
— Върнали сте се сама?
Кимна.
— Не го забелязах, защото бях уморена, исках просто да поспя. Заспала съм, после се събудих към пет часа да си налея чаша вода и го видях.
— Кой има ключ от апартамента?
— Само аз и Питър. И хазяите, предполагам.
— Кои са хазяите?
— Някаква възрастна жена, която живее в Порт Хуенеме — отвърна Майло. — Мъжът, който се грижи за поддръжката, поправил бравата. Току-що разговарях с него. Твърди, че заключил, след като свършил поправката.
— Нещо необичайно около него?
— Около господин Гонзалес ли? — попита Луси. — Не, той е сладур… А и не би могъл да напише това — едва говори на английски.
Майло кимна. Луси обгърна с длани раменете си.
Потърсих погледа му.
— Лабораторията изпрати ли някого?
— Не още. — Кимна към Луси: — Защо не опаковате онези неща?
— Мога ли да взема душ? Наистина не мисля, че някой е бил в банята.
— Разбира се.
Тя излезе. Чу се затварянето на вратата, а минути по-късно до нас достигна звукът на душа като далечен проливен дъжд.
Майло седна на канапето. Посочи към едното кресло и аз се настаних в него.
— Какво мислиш? — тихо попита той.
— Разчетът на времето е идеален. Едва са изминали няколко часа от изписването й и тя отново те има в дома си. Ами ако теорията ни за кредитните акули, преследващи Питър, е вярна?