— Изглежда, че добре се грижат за вас — рекох аз.
— Той е приятно момче. — Огледа всекидневната. — Не е никак вехто като за скривалище, нали? Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
— Не, благодаря.
— Ще възразите ли да разговаряме навън? Тук е хубаво, но ми се струва малко мрачно.
Задният двор беше разкошен, с плувен басейн с бъбрековидна форма и естествен малък водопад. Издигнатата върху ниски тухлени зидове открита тераса се простираше по цялата ширина на задната стена. На нея бяха изнесени лятна маса със столове, а около тях имаше саксии с цветя, които се нуждаеха от поливане. Съседните имоти оставаха скрити за погледа от високата жива ограда старателно подкастрени чемшири.
Седнахме. Луси кръстоса крака и вдигна глава към небето. Очите й гледаха уморено, а самата тя сякаш едва сдържаше сълзите си.
— Какво има? — попитах аз.
— Непрекъснато се тревожа за Елфи.
След секунда колебание казах:
— Той е телефонирал на вашия… Телефонирал е на Лоуел, за да му каже, че сте в болница. Очевидно е загрижен за вас, но нещо го задържа извън града.
Постави краката си един до друг и рязко се наведе напред.
— Защо ще му се обажда… Вие откъде разбрахте за обаждането?
— Лоуел ме потърси по телефона, искал да поговорим за вас. Отговорих му, че не мога да се срещна с него, без да имам вашето съгласие.
— Това е абсурд! Какво би накарало Елфи да му телефонира?
— Знаел е, че сте в „Уудбридж“.
— Нищо не разбирам.
— Останах с впечатление, че Елфи е поддържал контакт с него.
Втренчи поглед в мен, после наведе глава, сякаш засрамена.
— Каза ми, че Елфи има проблем с наркотиците — продължих аз. — Не приех думите му за истина, но Майло проучи полицейските архиви.
Устата й се отвори, после отново се затвори. Ноктите й стържеха по стъкления плот на масата и аз усетих косъмчетата по врата ми да настръхват.
— Проклет да е! Няма право да… Защо Майло се е ровил в миналото му?
— Заради вас. И заради Елфи. Не можехме да проумеем какво го възпрепятства да се върне, за да ви види. Предположихме, че вероятно има някакви неприятности. Откога е пристрастен?
— Той… Не знам с точност. Започна да пуши трева в подготвителния клас на гимназията. Когато записа „Тафтс“, вече бе затънал… до шия. Наложи се да напусне още първия семестър, защото полицаят от охраната на колежа го бе спипал да „дърпа“ в спалното. След това престана да го е грижа и заживя на улицата. Полицията често го арестуваше за скитничество, а системата непрекъснато го изплюваше навън. Опита се да получи помощ — по програми за лечение на студенти в безплатни клиники, при частни лекари. Нищо не помогна. Това е болест.
Прокара пръсти по плота, този път безшумно.
— Въпреки многобройните си проблеми — продължи Луси, — винаги е бил добър с мен, беше го грижа за мен. Точно това ме плаши. Сигурно има неприятности. Само нещо изключително важно би му попречило да бъде тук.
— На всички е казал, че става въпрос за делови ангажименти.
Погледна ме. Скри лице в дланите си. После го откри.
— Да, той продаваше. Понякога. Само да изкара за собствената си доза. Зная, че е лошо и съм убедена, че дълбоко в себе си той също го съзнава. Но смяташе, че няма друг избор. Беше съсипан, а той му подхвърляше само дребни монети. Опитвах се да му помагам, но никога не вземаше от мен — освен ако действително не получеше ужасяващ абстинентен пристъп. Той е страдащият… начинът, по който живее — в една дупка зад фризьорски салон.
Загледа се в живописно оформения двор.
— Не продаваше на деца, нищо такова. Само на наркомани, а те щяха да си набавят наркотик — ако не от него, от друг търговец… Всичко е заради хероина. Непрекъснато говорят за хашиш, а всъщност хероинът опропастява хората.
Започна да плаче. Потупах я по рамото.
— Колко пъти му предлагах да дойде да живее при мен. Да опита по нова програма. Казваше, че е безнадежден случай и че не иска да повлече и мен към дъното. Не искаше да се лекува: харесваше му да се дрогира, дрогата беше любовницата, на която никога не бе изневерил. Въпреки това, в нужда винаги беше до мен. Ако му се обадех, за да поговорим за нещо, винаги ме изслушваше. Дори когато бе дрогиран, пак се опитваше да ме изслуша. Сядаше и си придаваше нормален вид — щеше да е тук сега, ако нямаше сериозен проблем.