— Забравете за него. Забравете за онзи, който се е ровил в бельото ми, който се обаждаше и мълчеше в слушалката и който написа онази глупава бележка. Вече никакви страхове, никакви глупости. Аз ще прогоня всичко това от мислите си. Не ме е грижа как изглежда отстрани, но никога не съм посягала на живота си. Обичам живота. И искам да имам истински живот — нормален, скучен, обикновен живот. Това място тук е хубаво, но след няколко дни го напускам.
— Къде ще отидете?
— Не знам. Някъде, където ще съм сама. Нямам намерение да прекарам живота си в непрекъснато оглеждане назад.
Отново стана.
— Снощи пак сънувах. Кен дойде, каза, че ме чул да викам. Плувах в пот. Струва ми се, че онзи зъл дух се е настанил в мозъка ми и чака възможност да ме измъчва. Сякаш в паметта ми има някаква купчина боклук. И това усещане искам да прогоня. Да избистря главата си. Как да го направя?
Обмислях отговора. Забавянето ми извика панически израз в очите й.
— Какво има? Да не би нещо да не е наред с мен? Установиха ли нещо по време на онези тестове в болницата?
— Не — отвърнах аз. — В отлично здраве сте.
— Тогава какво?
Преценката на правилния момент — в това е изкуството на терапията.
Моето време изтичаше. Чувствах, че губя баланс.
Маникюрът й простърга по плота.
— Сънят — казах аз. — Промени ли се нещо в него?
— Не. Моля ви, доктор Делауер, знам, че намеренията ви са добри, но се уморих да бъда предпазвана.
Спомних си за главата й в газовата фурна.
— Понякога е нормално човек да бъде предпазван.
— Моля ви. Не съм луда. Или мислите, че съм?
— Не.
— Тогава какво има, защо не ми казвате?
Продължавах да се колебая. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да изскочи от кожата си.
С усещането на парашутист, комуто предстои да скочи за първи път, казах:
— Изскочиха няколко неща. Възможно е да имат връзка с вашия сън, но е възможно и да не означават нищо. Като познавам стресовата ситуация, която преживявате, не мога да ви ги съобщя просто така, освен ако не обещаете, че ще ги приемете спокойно.
— Какви неща?
— Можете ли да ми обещаете?
— Да, да! Какви неща? — Чупеше ръце. Сключи ги, за да не издават вълнението й. Усмихна се пресилено. Седна.
И зачака — като дете, което не знае дали ще му дадат бонбони, или ще го натупат по дупето.
— Вие не си спомняте да сте имали контакти с Лоуел — започнах аз. — Но Кен твърди, че сте прекарали едно лято в „Убежище“. Били сте там всички: вие, Кен, Елфи и Джо.
— Какво? Кога?
— През лятото, в което е била открита творческата база. Били сте на четири години.
— Как е възможно да?… Кога ви каза това?
— В нощта, в която ви закара в болницата. Молех го да не обсъжда това с вас. Исках да не избързваме, да изчакаме възстановяването ви.
— На четири години? Как е възможно? Би трябвало да си спомням.
— Леля ви Кейт току-що се била омъжила и заминала за своя меден месец. Времето съвпада ли?
Загледа се в моравата пред нас. Отпусна се ниско в стола.
— Аз — каза тя с много тих глас. — Все пак не мога да проумея как е възможно да не си спомням.
— Спомените от който и да е възрастов период могат да бъдат блокирани.
— Четиригодишна… На тази възраст съм и в съня си.
Кимнах.
Понечи да докосне ръката ми, но се спря. Лицето й бе станало пепеляво на цвят.
— Допускате, че може да се е случило в действителност?
— Не зная, Луси. Именно това трябва да изясним.
— Четиригодишна… Толкова съм объркана.
— Някои аспекти от съня сякаш отговарят на действителността. Имало е голямо празненство през онова лято. А постройките в „Убежище“ са били изработени от дърво.
Дланите й се свиха в юмруци. Очите й гледаха ледено, но сякаш излъчваха електрически импулси.
— Ами останалото — онова, което виждах в съня?
— Не зная.
Тялото й затрепери и Луси обгърна с длани раменете си.
Успя да поеме дълбоко въздух.
— Спокойствие — каза си тя полугласно. — Аз мога да се справя с това.
Отново пое дълбоко въздух. Затвори очи, раменете й се отпуснаха и аз реших да изчакам. Още няколко дълбоки вдишвания и за миг помислих, че ще изпадне в едно от онези полухипнотични състояния, на които бях свидетел преди няколко дни. Но миг по-късно тя отвори очи.