Изсмя се нервно.
— Докато проституирах за Реймънд, обикновено изпадах в състояние на транс. Но не съм потискала тези спомени. Дори разказах на Майло. Убийството е ясно. Затова хайде да надникнем в главата ми. Искам да се освободя от всичкия боклук там.
— Хипнозата не е нещо, в което човек се впуска просто така, Луси.
— Опасно ли е?
— Не, когато пациентът е предварително подготвен.
— Тревожите се за моето умствено равновесие?
— Тревожи ме нивото на стрес, на което сте подложена.
Облегна се назад, сякаш ме преценяваше.
— Кажете ми честно: вярвате ли, че съм посегнала на живота си?
— Наистина не знам, Луси. Кен ви е видял коленичила в кухнята, с глава в газовата фурна.
— Добре, главата ми беше във фурната. Не възнамерявам да отричам фактите. Но телефонните обаждания, бельото ми, бележката — съзнавам, че звучи параноично, но всички тези неща също са факт. Не аз поставих онези миши екскременти в дома си. Кажете ми, поне в това вярвате ли?
Кимнах.
— Може би една от онези луди жени се е заела да ме тормози. Или някой друг откачен, кой знае? Дори съм готова да допусна възможността, че съм го направила в състояние на сомнамбулизъм — като първия път, когато се събудих на кухненския под. Но никога съзнателно не бих посегнала на живота си. Животът означава твърде много за мен, а опитът за самоубийство е отстъпление пред Лоуел. Потвърждение на възгледа му, че ние всички сме слаби и безполезни. Точно това казваше на Елфи всеки път, когато брат ми отидеше при него. Ние сме били слаби, безгръбначни, излишни същества. Тривиални. Никога не бих се самоубила, никога не бих му доставила такова удоволствие. Разбирате ли?
— Да.
Погледът й стана унесен.
— Ходене насън. Колкото повече мисля, толкова по-сигурна съм, че в това е ключът. От самото начало. Трябва да съм станала през онази нощ, напуснала съм бунгалото и съм видяла нещо. Секс и насилие, както сам казахте. Не мога да го изразя с думи, но това се усеща: съществува вътрешна логика. — Усмихна се и въздъхна: — Хубаво е, че ми казахте всичко. Няма да ви разочаровам и да го използвам неправилно. Днес наистина ми помогнахте, доктор Делауер.
Отново кимнах мълчаливо.
— Не че е лесно — продължи тя. — Все още треперя вътрешно. — Докосна корема си. — Но нещата най-после започват да придобиват смисъл. Вътрешно.
Докосна ръката ми.
— Продължете да ми помагате. Моля ви! Помогнете ми да надникна в собственото си съзнание и открия истината. Помогнете ми да възвърна контрол над мислите си.
21.
Очите й не ме изпускаха.
— Ще ви помогна с всичко, което е по силите ми, Луси.
— Ами с хипноза?
— Веднага ли?
— Да. Чувствам се подготвена. Не ме е грижа дали ще се получи, просто искам да опитам всичко възможно. Ако не предприема нещо, ще си седя тук и ще се чувствам безпомощна. Напоследък ми се струпа толкова много.
— Точно затова не бих искал да предприемаме прибързани действия.
— Разбирам. Но ако хипнозата може да помогне за изясняване на нещата, това не би ли ме освободило от сегашното бреме?
— Какво знаете за хипнозата?
— Не много. Искам да кажа, че гледах няколко хипнотични сеанса по време на сценично представление в колежа, но те бяха доста глуповати — хора, които висяха във въздуха и квакаха като патици. Чувала съм, че прилаганата при терапевтични сеанси хипноза помага да се отключат потискащи спомени.
— Това е вярно, но винаги когато се сблъскаме с несъзнаваното, съществува риск.
— Добре. Вие сте специалистът. Съзнавам, че стресът ми е породен именно от бялото петно в паметта и от неспособността да проумея онова, което е скрито там.
Позата й бе отпусната, предполагаше готовност за приемане на въздействие. Изглеждаше по-спокойна от преди. Целенасочена.
Изложих своите подготвителни обяснения: че хипнозата представлява дълбока релаксация, съчетана със силно концентриране, че в нея няма нищо магическо, че не отслабва контрола на пациента върху мислите му, а е просто процес на насочване на тези мисли, което при повечето хора протича напълно естествено, че всяка хипноза е всъщност самохипноза.
Докато говорех, тялото й се привеждаше все по-напред, а устните леко се разтвориха. Когато приключих, просто каза: