— Разбирам.
Върховете на пръстите й бяха на сантиметри от моите, а лицето й — толкова близо, че виждах отражението си в нейните зеници. Погледнах я разтревожено.
— Искам да помогна на друг човек — каза тя.
— Добре, ще започнем с няколко обикновени упражнения за отпускане. Но е възможно днес да не продължим с друго.
— Както вие прецените.
Опитахме с упражнения за отпускане и волево концентриране на мускулни групи в посока от главата към ходилата. Затвори очи и тялото й следваше указанията на гласа ми. Бях сигурен, че бързо ще изпадне в хипнотичен транс.
Вместо това, тя заспа.
Първоначално не разбрах и продължих да говоря. После забелязах как главата й клюмва назад, а устата й се отвори. Започна тихичко да похърква.
Тялото й престана да се люлее. Помръдваше само гръдният й кош.
— Луси, ако ме чувате, повдигнете десния показалец.
Нищо.
Улових ръката й — беше отпусната. Помръднах главата й. Никаква съпротива.
— Луси?
Тишина.
Очите й се размърдаха бързо под затворените клепачи, после замръзнаха неподвижно.
Сън. Последната съпротива.
Внимателно пуснах ръката й и се уверих, че няма да падне от стола. Косачката беше замлъкнала. Дворът бе прекалено тих.
Продължи да спи още известно време. След това тялото й изведнъж започна да се извива в резки движения.
Смръщи лице.
Изсумтя. Спорадичното неспокойно въртене на очите, типично при сънуване на кошмари.
Погалих я по ръката. Казах й, че всичко е наред. Отново заспа.
Около минута по-късно пак неспокойното въртене на очите.
След още два такива епизода казах:
— Събудете се, Луси.
Измина около минута, преди да се събуди, и аз не бях сигурен, че е станало в отговор на моето настояване.
Изправи се в стола и отвори очи. Гледаше към мен, но не ме виждаше.
Затвори очи и отново се отпусна.
Потъна в забравата на съня.
Опитах да я събудя, като я разтърся.
Всеки път, когато успявах да я накарам да отвори очи, тя ме поглеждаше сънено и отново се унасяше.
Накрая успях да я изведа от това състояние. Примижа, погледна ме втренчено, промърмори нещо и разтри очи.
— Какво беше това, Луси?
— Какво стана?
— Заспахте.
— Наистина ли? — Прозя се.
— Спахте почти час и половина.
— Аз… ние… Ние правехме хипнотичен сеанс, нали? Това не съм го сънувала, нали?
— Не, наистина правехме хипнотичен сеанс.
— Бях ли под хипноза?
— Да. Оказахте се права, че ви бива в това.
— Направих ли… казах ли нещо?
— Не, заспахте.
Протегна се.
— Чувствам се отпочинала. Това трябваше ли да се случи — да заспя?
— Необходимо беше.
— Нищо ли не казах?
— Не, но ние сме едва в началото. Справихте се чудесно.
— Аз съм податлива на хипноза, нали?
— Идеалният обект.
Усмихна се.
— Хубаво. Предполагам, че ще е най-добре да оставя нещата да следват естествения си ход, наистина се чувствам добре. Хипнозата е нещо странно. Трябва да опитате с Кен.
— Защо?
— Преживява тежък период от живота си. Бившата му жена е много отмъстителен човек. Твърдо решена е да го застави да се лекува в клиника за алкохолици, не му позволява да се вижда с децата. Има право на посещения при тях, а съдът непрекъснато й изпраща предупредителни писма, че е длъжна да съблюдава съдебните решения. Но когато тя не ги спази, съдът не предприема нищо.
— Кога са се развели?
— Преди година. Той не се е озлобил и нищо не е казал, но аз имам чувството, че е заради друг мъж. Пред мен се старае да изглежда бодър, но вътре в себе си го изживява болезнено: непрекъснато бълнува и се събужда нощем. Чух го да излиза два пъти през нощта. Сутринта станах в пет и половина, а той беше облечен и работеше върху някакви документи.
— Изглежда работохолик.
— Работил е много. Веднага след колежа се впуснал в бизнеса с недвижими имоти. Започнал като обикновен чиновник и постепенно се издигнал. Но успехът имал цена, в куфарчето си винаги носи бутилка „Маалъкс“.
Замълча умислено.
— Какво голямо щастливо семейство, а?
Затвори очи и отново отпусна глава назад.