— Знаете ли, странно е, че докато сега разговаряме с вас, сякаш паметта ми си възвръща част от изгубените късчета от изпращането ми в Калифорния през онова лято.
— В момента ли?
— То е като… проблясък. Сякаш пробиваш някаква плътна материя. Не мога да го обясня… но усещането не е неприятно.
— Какво си спомняте?
— Нищо конкретно, само неуловими детайли — както когато знаете нещо и искате да го кажете, но не можете да си спомните точната дума. Сякаш пелената в най-тъмните късчета на паметта ми се повдига и аз надзъртам, но не виждам ясно…
Смръщи вежди, по челото й се образуваха гънки.
— Нищо друго — каза тя и отвори очи. — Но вече не ми се струва странно, че съм била там, в имението, а не си спомням. Сякаш в момента възстановявам епизоди от собствения си живот.
Спомних си за бавачката, за която бе споменал Кен. Но достатъчно за един ден.
— Кога ще е възможно да повторим хипнозата? — попита тя.
— Мога да се срещна с вас утре. В два часа следобед в дома ми.
— Чудесно.
— А междувременно приемам, че предпочитате да откажа поканата на Лоуел. — Очаквах спонтанна реакция, но тя постави пръст на устните си и се замисли.
— Предполагам, че единствената причина да се разговаря с него е желанието да се разбере какво крои този път. И може би самата аз трябва да проведа този разговор.
— Това ще е твърде голяма хапка за преглъщане точно в този момент. Ако искате да разберете намеренията му, бих могъл да чуя какво има да ви каже и да ви го предам.
— Повярвайте ми, не бих се запрепъвала от бързане да разговарям на четири очи с него. Но ако изпратя вас като мой представител, това само ще затвърди убеждението му, че съм слабохарактерна.
— Той вече знае, че ме посещавате. А защо трябва да ни е грижа какво ще си помисли?
— Прав сте, но не желая да имам нищо общо с него — директно или по косвен път. По-скоро бих завряла главата си в газовата фурна. Шегувам се, разбира се.
— Дойдохме си на думата.
— Знаете ли — каза тя, — може би проявих излишно упорство. Мисля, че ще е добре да се срещнете с него, ако считате, че от това би имало някаква полза.
— Не мога да ви обещая нищо.
— Интересно ли ще ви е да се срещнете с Великия?
— Интересно ми е да се срещна с човек, упражнил такова разрушително въздействие върху близките и приятелите си.
— Интересен екземпляр от психологическа гледна точка, а?
Не това имах предвид.
Изненадах се, когато вкъщи заварих Робин и Спайк.
— Електротехниците не дойдоха — информира ме тя. — Камионът се разпадна. Оставих работниците там. Помислих си, че мога да свърша малко работа тук, а след това ти и аз ще излезем да се забавляваме.
— Забавление? Какво е това?
— Мисля, че е открито от китайците. Нали те са открили всичко на този свят?
— Всъщност — казах аз — радвам се, че електротехниците са се изпарили. Тъкмо си мислех колко рядко отделяме време един за друг напоследък.
Прегърна ме през кръста и отпусна глава на гърдите ми.
— Когато всичко свърши — продължих аз, — ще е хубаво да заминем някъде.
— Къде?
— На някой уединен остров без телефон и телевизия.
Нещо се отърка в глезена ми. Погледнах надолу и видях Спайк, който се бе вторачил в нас. Вдигна възмутено глава и изръмжа.
— Но с климатична инсталация за тази твар.
Робин се засмя и се наведе да го погали.
Той задиша учестено, легна по гръб, с лапките нагоре. Когато Робин го почеса по корема, замърка от удоволствие.
22.
В девет и половина същата вечер всичко се усложни.
Гледахме някакъв стар кинофилм, смеехме се на диалозите, когато телефонът иззвъня и чух гласа на Майло:
— Тук има някой, с когото според мен би желал да се срещнеш. Всъщност съвсем наблизо ти е.
— Наблизо?
— Би трябвало. Виждам океана. — Издиктува ми име, после адрес в Райския залив. — Трейлър Парк, съвсем близо до „Пясъчният долар“.
— Ти на този адрес ли си?
— Всъщност в момента съм на бара на „Пясъчният долар“. Времето неподходящо ли е?
Робин се изправи в креслото и само с устни, без звук, попита: „Пациент?“.
— Майло — отвърнах аз. — При него има човек, с когото би желал да се срещна.
— Сега ли?