Кимнах.
— Върви — рече тя. — Но на острова категорично без телефон.
Пътят към залива беше неосветен, притиснат между звездния небосклон и крайбрежните хълмове. Къщичката на охраната бе празна, а бариерата вдигната. Отвъд „Пясъчният долар“ океанът бе спокоен като огромно, неподвижно, замръзнало черно платно. Паркингът беше почти празен, а неоновата реклама на входа самотно мержелееше в мрака.
Завих надясно и поех по стръмен път към автокъмпинга. Подвижните домове бяха пръснати по склона подобно метални копчета, закачени към кожена дреха. Вляво имаше малка площадка за паркиране, кацнала на върха на стръмен скат. Поршето на Рик, модел 928, беше паркирано там и аз спрях до него.
Отне ми известно време, докато открия адреса, съобщен ми от Майло.
Изкачих се почти до най-високата част на къмпинга по асфалтови пътеки, очертани с бордюр от камъни и морски рапани. По-голямата част от караваните бяха тъмни. Иззад пердетата на някои отделни прозорци се процеждаше синкавата светлина на работещ телевизор.
На адреса, който търсех, открих бяла каравана, тип „Щастливо пътешествие“, с алуминиева конструкция и шина за прикачване към автомобил. Върху шината се виждаше скара за печене. Декоративен бръшлян покриваше колелата на караваната.
На почукването ми отвори Майло. Ниска набита жена около шейсетте стоеше зад гърба му. Имаше глинено сивкава накъдрена коса, малко квадратно лице и неспокойно взиращи се очи. Носеше граховозелена блуза без ръкави и прави джинси. Не беше пълна, но имаше тежки ръце. На верижка около врата й висяха очила.
Майло се отдръпна встрани. Предното помещение на караваната бе кухня с плотове „Формика“ и застлан с кафяв линолеум под. Вътре се носеше апетитното ухание на печен боб с доматен сос.
Майло ни представи:
— Мисис Барнард, това е доктор Делауер, нашият консултант по психиатрия. Докторе, мисис Морийн Барнард.
— Мо — каза жената, протягайки ръка. Здрависахме се.
— Мо е била омъжена за Феликс Барнард.
Жената потвърди думите му с тъжен поглед и ни въведе във всекидневната. Отново ламперия от лакиран бор, златисти килими, извито канапе с напръскана в златно тапицерия и люлеещ се стол в същия цвят. Голям телевизор и много малка стереоуредба. Всичко бе безукорно чисто и подредено.
Мо Барнард седна в люлеещия се стол, а двамата с Майло се настанихме на канапето. Таваните бяха ниски, а огромното туловище на Майло придаваше още по-миниатюрен вид на помещението. На масичката за кафе имаше цял куп броеве от списание „Рийдърс Дайджест“, вероятно събирани от около година, а до него, пристегната с ластик, връзка талони за пазаруване с отстъпка, както и малка дървена статуетка на птица рибар. До Мо стоеше осмоъгълна маса от пресована дървесина, върху която се виждаха дистанционно управление и стъклена купичка, пълна с най-различни бонбони. Тя взе дистанционното и го сложи в скута си, после подаде купичката на Майло.
Докато разопаковаше бонбон, Майло заговори:
— Както вече ви казах, именно доктор Делауер привлече вниманието ни върху случая, накарал ни да проверим обстоятелствата около смъртта на съпруга ви. — Към мен: — Мистър Барнард е убит една година след изчезването на Карен Бест.
Мо Барнард бе приковала очи в мен.
— Моите съболезнования.
— Преживях истински шок, когато се случи — рече тя, — но оттогава измина доста време. Странно е, че отново се говори за това след толкова години, но човек никога не знае, нали?
Въпреки че живееше на брега, кожата й бе бяла, с мек розов оттенък. Играеше си с дистанционното. Обърна очи към празния екран.
Майло ми подаде купичката с бонбоните. Взех един карамелен.
— Убиецът на Феликс не е установен. Бил е застрелян в мотел „Ла Сиенега“, близо до Пико. В западния край на булеварда.
„Ла Сиенега“ бе границата между районите, намиращи се под юрисдикцията съответно на Уилширски полицейски участък и Полицейско управление „Ел Ей запад“. Западната част на булеварда бе район на Майло.
Мо Барнард въздъхна. Майло й се усмихна, а от начина, по който тя върна усмивката му, предположих, че бе прекарал доста време с нея.
— Странно — каза тя. — Всичките тези години. Мислех, че е бил там с курва, не знаех дали да скърбя, или да се гневя. След време забравих за този вариант. Човек не може да бъде сигурен в нищо.
— Това е само една възможност — напомни й Майло.
— Да, знам, може би случаят никога няма да бъде приключен. Но дори само възможността да вярвам, че не е бил в онзи мотел с курва, ме облекчава. Той не беше лош човек, имаше много добри качества наистина.