— Нищо, но ще проверя стриктно Вдовиците. — Качи се в поршето, запали двигателя и спусна прозореца.
— Днес минах край магазина за сърфове на семейство Шей — съобщих му аз. — Купих чифт бански гащета. Дойде Гуен със сина им. Той страда от тежка церебрална парализа, нуждае се от постоянни грижи. Том Шей кара ново БМВ-735, а Гуен има изработена по поръчка каравана — за превоз на момчето. И Бест, и Дорис Райнголд твърдят, че Шей притежават къща на брега на Ла Коста. Струва много пари. Да не говорим за разходите за лечение на момчето. Магазинът не ми изглежда добра дойна крава, но дори да приемем, че е, как са осигурили капитал за започване на самостоятелен бизнес само с една барманска и една сервитьорска заплата? А сега, когато допускаме, че Барнард е получавал пари, за да мълчи, питах се дали те също не са прибрали тлъста сума.
— Гуен явно е била предприемчива жена, след като е осигурявала персонал за частни празненства. Може би е правела и нещо друго.
— Скокът все пак е голям — от хора, работещи допълнително, за да преживяват, изведнъж си купуват къща на брега. Ще е интересно да узнаем какво точно се е случило в периода от заминаването на Шей за Аспен до завръщането им тук. И защо са заминали, на първо място. Ако е било единствено заради тормоза на Шеръл Бест, това би означавало известна доза вина.
— Добре, разказах доста неща на вдовицата на Барнард. Малибу все още е малък град. Предполагам, ще плъзнат разни слухове.
— Залагаш стръв?
Сви пръсти в подобие на пистолет и се прицели в предното стъкло.
— Бум!
— Може да се окаже, че имам попадение в някаква голяма игра — казах аз. — Двамата с Луси решихме, че трябва да приема поканата на Бък Лоуел за дружеско бъбрене.
Свали ръката си.
— Къде ще се срещнеш с него?
— В „Убежище“.
— Да не тръгнеш да душиш из имението за стари гробове?
— Обещавам да не го правя, тате.
— Виж, познавам те… Междувременно искаш ли пак да разговаряш с Дорис Райнголд или аз да опитам?
— Мога да го сторя. Вече сме почти приятелчета. Ако няма какво да крие, още един солиден бакшиш може да е достатъчен, за да изскочи заекът от храстите.
24.
На следващата сутрин телефонирах в „Убежище“. Вдигна същата жена, отговорила на позвъняването ми първия път. Преди да съм свършил с представянето си, тя ме прекъсна:
— Задръжте така!
Няколко минути по-късно:
— Ще се срещне с вас тук утре, в един часа. Трудно ще ни намерите, затова внимателно слушайте обяснението на маршрута.
Записах го и тя затвори.
Взех книгата на Тери Трафикънт от спалнята и потърсих името на редактора, но такова нямаше. Позвъних на издателя, където обърканият глас на телефонистката от централата ме осведоми:
— Тук не работи човек с такова име.
— Той е автор.
— Художествена проза или друг жанр?
Добър въпрос.
— Не, не проза.
— Изчакайте.
Миг по-късно се обади мъжки глас:
— Редакторски отдел.
— Опитвам се да открия редактора на Терънс Трафикънт.
— На кого?
— На Терънс Трафикънт. „От глада до яростта“.
— Заглавието включено ли е в последния ни каталог?
— Не, издадено е преди двадесет и една години.
Прещракване.
Женски глас:
— Отдел „Стари издания“.
Повторих молбата си.
— Не — каза тя, — това го няма в архивираните ни издания. Кога е било издадено?
— Преди двадесет и една години.
— Сигурна съм, че е заминало за вторична преработка. Опитайте в антикварна книжарница.
— Не търся книгата. Интересува ме редакторът.
Прещракване. Отново ме свързаха с мъжа от „Редакторски отдел“, направо нещастен, че ме чува за втори път.
— Сигурен съм, че не зная кой е бил той, сър. Хората тук непрекъснато идват и си отиват.
— Има ли начин да го открия?
— Поне аз не знам такъв.
— Моля, свържете ме с директора на отдела.
— Казва се Бриджит Банкрофт — информира ме той, сякаш това решаваше проблема.
— В такъв случай ще разговарям с нея.
Прещракване.
— Кабинетът на Бриджит Банкрофт.
— Бих искал да говоря с мис Банкрофт.