Десен показалец.
— Добре. Този календар е специален. На него е отбелязана една и съща дата на всички страници, само годините са различни. На най-горната страница е днешната дата от настоящата година. На страницата под нея е отново същата дата, но от миналата година — следете, докато прелиствам календара.
Дясната й ръка потрепна и очите й започнаха да се движат.
— Виждате ли днешната дата на страницата с предишната година?
Десен пръст.
— Сега ще отворя следващата страница.
Помръдване на ръката.
— Каква е датата?
— Две… Отпреди две години.
— Правилно. Днешната дата преди две години. Да останем тук за малко. Вдишайте дълбоко и бройте до три, а след три можете да се пренесете на мястото, където бяхте на тази дата преди две години. Но ще се видите на екрана, сякаш наблюдавате друг човек. Независимо какво се случва на екрана, то не трябва да ви тревожи. Разбирате ли? Хубаво. Добре, готови: едно, две, три.
Пое дълбоко въздух и го изпусна през устата. Едва забележимо кимване.
— Къде сте сега, Луси?
Пауза.
— Работа.
— На работа ли?
Десен пръст.
— Къде на работа?
— Бюро.
— На вашето бюро. Добре. Сега ми кажете какво правите на бюрото?
Напрегна лице. После чертите й много бавно се отпуснаха.
— Симкинс… Производство… Дължими сметки.
— Обработвате документите в „Симкинс Манифактура“. Много ли е работата?
Десен пръст.
— Но това не ви притеснява, защото само наблюдавате, а не работите с тях.
Веждите й възвърнаха нормалното си положение.
— Добре. Искате ли да погледате още малко как работите?
Ляв показалец. Усмивка.
— Не?
— Досадно.
— Добре, да се пренесем в друга година. Поемете дълбоко въздух, пребройте до три и ще се върнем при нашия календар на екрана. Едно, две, три.
Върнах я назад във времето постепенно, като внимавах да избегна лятото в Бостън. Припомни си лятото на шестнадесетата си година: как играе на домино с една от чистачките в училището, тъй като нямало други деца. Дванадесетото лято от живота й е било също толкова самотно: четяла „Джейн Еър“ в стая с едно легло. С връщането назад в годините тялото й ставаше все по-отпуснато, а гласът по-тънък, плах, от време на време заекваше.
Върнах я в осемгодишната й възраст — лято, прекарано отново в пансион. Яздела на кон заедно с директорката, но не си спомняше за другите деца.
Не спомена нито Елфи, нито друг член на семейството.
Самотата, в която бе израснала, ставаше все по-видима. Стана ми тъжно за нея, но се постарах чувствата да не проличат в гласа ми.
Седеше ниско отпусната в креслото, почти легнала, с кръстосани глезени, леко разтворени колене, поставила пръст върху устните си.
Промених датата от календара на четиринадесети август. Върнах я в шестата й година. Очите й се движеха бързо под затворените клепачи, а гласът й придоби нюанс на фалцетен хленч, докато ми разказваше как загубила любимата си кукла.
Дишаше дълбоко и равномерно.
— Добре — казах аз. — Хайде сега да прелистим още две страници от календара, Луси. Сега сте на четири години.
Затаи дъх и зачупи ръце.
— Отпуснете се напълно, Луси. Така, така, спокойна сте. Гледате екрана, затова не трябва да се боите.
Отпусна ръце в скута си. Краката й се разтвориха по-широко, ходилата им полегнаха на външния си край.
— На четири години сте — повторих аз. — Какво виждате на екрана?
Тишина.
— Луси?
— Къща. — Много тих, тънък глас, почти като изскърцване.
— Виждате къща на екрана.
— Ъ-хъ-ъ.
— Хубава къща ли?
Тишина.
— Къща.
— Добре. Искате ли още да погледате тази къща?
Ляв показалец.
— Искате да гледате нещо друго?
Мълчание. Объркване. После:
— Тъмно.
— Навън е тъмно.
— Излизам.
— Искате да видите как излизате навън.
— Светлини. Далече… излизам.
— Тъмно е и искате да отидете при светлините.