Мълчание.
— Татко… бяло… до земята. — Неразбиращо изражение.
— До земята. Дълго. Като роба ли?
Десен пръст.
— А другите мъже?
— Тъмни… дрехи.
— И двамата ли?
Десен пръст.
— Навън също е тъмно.
— Навън е тъмно и трудно се вижда. Но виждате бялата роба на татко и бялата блуза на жената. Другите двама са облечени в тъмни дрехи.
Отново недоумяващо изражение. Въздъхна:
— Трудно.
— Всичко е наред, Луси. Каквото и да виждате, всичко е наред. Кажете ми само онова, което искате да ми кажете.
Примижа, сякаш се опитваше да проясни зрението си. Изправи се в креслото.
— Лопата… копаят… Космата устна… Татко взема жената на ръце. Косматата устна и другият копаят. Копаят ли, копаят. Татко държи… тежко е. Казва: „Тежи. Побързайте, по дяволите!“. Ядосан е… оставя я на земята.
Отново избърсах потта от лицето й.
— Татко оставя жената на земята ли?
Десен показалец.
— Копаят… продължават да копаят… Търкулват я. — Гласът й сякаш стана по-дълбок. — Търкулват я, търкулват…
— Всичко това само го наблюдавате, Луси. На екрана. Вие сте…
Ноктите й се забиха в ръката ми. Детският глас се върна:
— Жената… изчезна. Жената изчезна! Жената я няма! Няма я! Няма я!
25.
Докато прелиствах страниците на календара към настоящето, Луси остана в състояние на инертно мълчание.
Преди да я изведа от хипнозата, внуших й препоръчителните за такива случаи усещания за ободреност и удовлетвореност, а също така, че е способна да си спомни всичко видяно през онази нощ, докато е в състояние на релаксация.
Излезе от хипнозата усмихната, прозявайки се.
— Не съм сигурна какво точно стана, но се чувствам много добре.
Препоръчах й да се протегне и се разходи из стаята. После й разказах.
— Трима мъже — каза тя.
— Единия описахте като човек с космата устна.
Допря устни до чашата с вода.
— Мустак ли? Това наистина не си го спомням — нищо не си спомням, но го приемам за нормално. Смътни наченки от спомени, много далечни, но истински. Свързано ли говоря?
— Абсолютно свързано.
— Мога ли отново да се подложа на хипноза и да се опитам да разбера още нещо?
— Мисля, че постигнахме достатъчно.
— Какво ще кажете за утре?
— Добре — съгласих се аз. — Но ми обещайте, че дотогава няма да правите никакви самодейни опити.
— Обещавам. Сега мога ли да видя снимка на Карен?
Отидох и взех ксерокопието на „Потребителят от крайбрежието“.
В мига, в който видя снимката, ръцете й започнаха да треперят.
Взе листа от мен и дълго време се взираше в него. Когато започна да чете, ръцете й се успокоиха. Но лицето й остана бледо, а луничките по него се открояваха като брайлови петна.
Върна ми копието с безмълвно кимване. После заплака.
В четири часа се отправих с колата към „Пясъчният долар“.
Филмовият екип пак беше там и руса плажна богиня в дълбоко изрязани черни бикини позираше върху пясъка.
При влизането си в ресторанта забелязах Дорис Райнголд на бара. Стана от стола.
— Хей, здравейте! — След като ме настани на маса до панорамната стена, се извини: — Връщам се след секунда.
Бях единственият клиент в ресторанта. Брегът беше пуст. Едно момче дойде с помощна количка да ми донесе кафе, а аз наблюдавах как русокосата се усмихва по задължение, отмята косите си и бавно се завърта като пиле на грил.
— Хубава панорама, нали? — попита Дорис с бележник в ръка.
— Ура за Холивуд!
Засмя се.
— Радвам се, че отново ви виждам тук. Ранна вечеря? Току-що ни доставиха прясна камбала.
— Не, просто лека закуска. Какъв пай предлага заведението?
— Да видим. — Започна да удря с химикалка по бележника. — Днес предлагаме ябълков с шоколадова глазура и, мисля, също орехов пай.
— Ябълков с ванилов сладолед.
Донесе ми резен пай под двойна сладоледова гърбица.
— Моля, седнете, ако ви е приятно — поканих я аз.
Докосна сивите си коси.
— Разбира се. Марвин ще е навън за известно време, защо не?
След като си наля кафе, тя седна в сепарето, също както при първата ни среща. Загледа се в русата красавица.