— Дантелени дървета?
Кимване.
— Какви?
Смръщи вежди.
— Не знам какви са.
— Но знаете, че са били като дантела.
— Красиви.
Отвори очи.
— Предполагам, че бяхте прав. Не съм знаела думата „дантелен“, когато съм била четиригодишна, затова не можех да ги определя. Но сега, когато пак съм възрастна, думата изплува в съзнанието ми. Красиви дървета, чиито корони се стелят като дантела. Смислено ли звуча?
— Да.
Поклати глава:
— Дантелени дървета. Само това мога да ви кажа. Ще имате ли време за мен утре?
— Утре сутринта ли?
— По което и да е време. Не правя нищо, освен да чета стари списания и да гледам телевизия. Оставам сама в голяма къща, а самотата в нея е много по-осезателна.
— Кен не се задържа много, нали?
— Отсъства почти непрекъснато. Смятаме да прекараме повече време заедно през идващия уикенд, може да отидем с колата извън града.
Ръцете й бяха неспокойни, непрекъснато опипваше пръстите си.
— Третият мъж — каза тя. — През цялото време е с гръб към мен. Дразнещо е. А единственото, което виждам от другия, са мустаците.
Изправих се и отидох да взема томчето на Тери Трафикънт, отворих го на задната свивка на меката корица и й показах снимката на автора.
— Не, определено не. Съжалявам. Неговите мустаци са грижливо оформени. А тези на Косматата устна бяха големи, черни и гъсти.
Остави книгата на масата.
— Можете ли да го опишете така, че да се направи портрет?
Затвори очи. Смръщването този път й придаваше болезнено изражение.
— Виждам го, но не мога да опиша чертите на лицето му, сякаш съм… недъгава. Имам чувството, че една част от мозъка ми функционира, но не мога да опиша с думи онова, което виждам.
Отвори очи.
— Мисля, че ще го позная, ако го видя, но не мога да кажа за него нищо друго, освен че има мустаци. Съжалявам — сякаш не го виждам в действителност. По-скоро като отделни образи, които си пробиват път в паметта ми. Звучи налудничаво, нали? Може би губя здравия си разсъдък, когато се касае за всичко това?
— Ще се задоволим с това, което можем да научим, следвайки естествения път, Луси.
— Но аз искам да разбера — заради Карен.
— Възможно е Карен да няма отношение към съня.
— Има — припряно възрази тя. — Чувствам, че има. Знам, че човек може да реши, че давам прекалена свобода на въображението си. Но не е така. Не съм си го измислила сама. Каква би била причината сама да предизвиквам сънища за него?
Не отговорих.
— Добре. Ще се задоволим с темпото, с което напредваме сега. Днес ли ще се срещнете с него?
— Днес. В един следобед.
Почеса коляното си.
— Мислихте ли за срещата? — попитах аз.
— Малко.
— Променихте ли мнението си относно моето отиване там?
— Не… Предполагам, че съм малко нервна, макар че не виждам защо. Вие ще поемете всичко, не аз.
Тръгнах от къщи в дванадесет и половина, отбих се от Тихоокеанската магистрала при табелата „Гостилница Малибу“ и поех по шосето за Топанга Каньон. Запромъквах се между скалистите склонове, по които лъкатушеше пътят.
Сушата бе оголила пукнатините в земната твърд, но необичайните за предходния месец дъждове бяха съживили крехките зелени филизи, покълнали по каменните блокове, а също плевелите и дивите цветя. От време на време от западната страна на шосето се виждаха засадени евкалиптови дървета. На изток имаше клисура, която ставаше все по-дълбока и черна, колкото по-нависоко се извиваше пътят.
Пейзажът оставаше еднообразен в продължение на първите няколко километра, ако не броим ламарините на изоставени катастрофирали коли. По-нататък започнаха да се появяват постройки на малки предприятия, приютени в землищата на пожълтели сечища: площадка за дървен материал, склад и пощенска служба, рекламна кристална сфера, пречупваща светлината и отраженията в зависимост от ъгъла.
На върха имаше разклонения: едното водеше до стария път към Топанга, а другото бе новото първокласно шосе за долината. И по двата пътя не се виждаха автомобили.
Първите заселници в Топанга били калифорнийци, търсещи земя за обработване, и златотърсачи от Ню Инглънд. Техните потомци все още притежаваха земи в каньона, а индивидуализмът оставаше предпочитаният стил на живот в Топанга.