Притежаваше лице, което вероятно щеше да е много фотогенично: съвършено съчетаващи се, леко уедрени черти. Ушите й имаха по две дупки за обеци.
— Доктор Делауер? — попита с отегчен глас тя. — Аз съм Нова.
Покани ме с жест в гигантска приемна, мебелирана с изтърбушени канапета с тапицерия от туид и евтини маси и столове, серийно производство. Вдясно се виждаше грубо тясно стълбище. Потъмненият паркет на места бе покрит с изгубили цветовете си килими. Таванът също бе от дърво — дебели, ръчно дялани греди, а на всяка от стените имаше по два големи прозореца. Изобилие от мебели, но с достатъчно място за танцуване. По протежение на задната стена, където някога е била рецепцията, сега имаше мокър бар, от двете страни на който се виждаше по една врата.
Стените бяха окичени с препарирани животински глави: на сърна, американски лос, лисица, мечка, озъбена пума; препарирани лакирани пъстърви, чиито данни бяха гравирани на табелките под тях. Всички твари изглеждаха проядени от молци. Една бе особено гротескна: сива буцеста глиганска глава, с квазимодовско изражение и пожълтели бивни, които стърчаха изпод гневно прибрана нагоре устна.
— Уоли Бойния зъб — каза Нова, спирайки до едно от канапетата.
— Красавец.
— Чаровен е.
— Мистър Лоуел ловува ли?
Отекна сух, отсечен смях:
— Не и с оръжие. Тези ги наследил със сградата и той ги оставил. Планирал да попълни сбирката със собствени трофеи — според неговите критици и изследователи.
— Никога не хванал нищо, така ли?
Изражението й охладня.
— Изчакайте тук, ще му съобщя, че сте пристигнали. Ако искате, пригответе си нещо за пиене.
Отправи се към вратата вляво. Отидох до бара. По пода бяха наредени празни бутилки — предимно от реномирани марки. Върху плота имаше седем-осем чаши от евтино стъкло, които скоро не бяха виждали вода. Стар хладилник съхраняваше напитките за приготвяне на коктейли. Измих една чаша и си налях тоник, после се върнах в средата на огромното помещение. Когато се отпуснах в един люлеещ се стол, във въздуха се вдигна облак прах. Пред мен имаше празна масичка за кафе. Чаках, пиейки си тоника, около десет минути. След това вратата се отвори.
28.
Лицето му се озова на около половин метър по-ниско от очакваната от мен височина. Седеше на инвалиден стол, бутан от Нова.
Известното лице — продълговато, с масивна долна челюст, с голям топчест нос и хлътнали тъмни очи под рошави вежди, сега побелели. Имаше прошарени дълги коси, прихванати с ластична лента. Кожата му, набръчкана и осеяна с петна, следствие от чернодробни проблеми, бе груба като таванските греди.
Погледът ми се плъзна по тялото му. Изхабено, с изтънели крайници, сведено само до костна структура и кожа от кръста надолу.
Носеше бяла риза с дълги ръкави и черни панталони. Бяха вълнени, протрити около коленете. Ходилата му бяха приковани в домашни чехли от евтин плат. Имаше огромни бели длани — като лапи на хищник, които висяха от ставите на слабите китки подобно на вехнещи цветя.
Когато Нова го приближи към мен, очите му проблеснаха иронично. Инвалидният стол бе от остарелите модели с ръчно управление, а колелата му скубеха килима, докато се придвижваха със скърцане по него. Спря и нагласи инвалидната количка точно срещу мен.
— Имате ли нужда от нещо?
Той не отговори и тя излезе.
Продължаваше да ме гледа сърдито.
Постарах се лицето ми да запази безизразното си изражение.
— Добре опакован за пазара морков, а? Ако бях обратен, щях да те изчукам.
— Което предполага доста неща.
Отметна назад глава и избухна в смях. Увисналата плът около бузите му се разтресе. Повечето от зъбите си бяха на мястото, но пожълтели и загубили блясъка си.
— Щеше да ми пуснеш — каза той. — Без колебание. Ти си чекиджия. Затова си тук.
Не казах нищо. Въпреки че беше инвалид и въпреки размерите на помещението, започнах да се чувствам притиснат.
— Какво има в чашата? — попита той.
— Тоник.
Направи гримаса на отвращение, после каза:
— Зарежи тоника и внимавай. Аз съм болен човек и нямам време за разни делови увертюри.
Оставих чашата на една от масите.
— Добре, малки кавале, кажи кой, по дяволите, си ти и какво ти дава право да лекуваш дъщеря ми.
Отговорих в резюме на двата въпроса.