Погледнах към стената зад гърба му с препарираните животински глави и несъзнателно приковах очи в злобно озъбилия се глиган.
— Не съм ги поставил, за да разсейват гостите, марулнико. Наследих ги със сградата. Възнамерявах да обогатя колекцията — глави на критици с изцъклени очи. Знаеш ли защо не го направих?
Поклатих отрицателно глава.
— Нито един препаратор не би се заел с подобна поръчка. Почистването щеше да е много трудоемко.
Засмя се и със заповеден тон поиска ново питие. Бутилката „Чивас“ беше празна, затова му налях евтин скоч. Предвид теглото му, вероятно алкохолът вече преобладаваше в кръвта му, но още не показваше признаци на опиянение.
— Поглеждал ли си някога в тоалетната, след като си се изходил? — попита той. — В онези малки частички фекалии, които залепват по порцелана? Следващия път изстържи част от тях и ги постави в чиния с хранителна смес за развъждане на бактерии. Сложи им повече лайна или каквато и да е гнусотия и за нула време ще си култивираш критик.
Пак смях, но този път нарочен.
— Един престъпник — най-жестокият изнасилвач на деца, жалка отрепка от утробата на изнасилена пачавра — има право да бъде съден в присъствието на своите последователи. Знаеш ли на каква справедливост се радват хората на изкуството? На съд от кретени. Напудрени скопци, пикаещи клекнали мухльовци, които биха дали всичко, за да бъдат мъже, но не могат, затова си го изкарват върху осенените от божията благодат. Онези, които могат, го правят. А другите, които са бездарни, поучават. Онези, чиито езици не са достатъчно подвижни, за да облизват задниците на учителите, пишат критически обзори.
Устата му се напълни със слюнка. От единия й ъгъл тънка струйка лига се стичаше по брадата.
Гледаше ме втренчено. Подготвих се за нов пристъп.
Но изненадващо той утихна и клепачите му уморено се затвориха.
После заспа.
Слушах го как хърка. Влезе Нова, сякаш привлечена от шума. Беше се преоблякла в тънка блуза без ръкави, която стигаше до основата на гръдния й кош, и в черни къси панталони, които откриваха красиви крака. Имаше големи, сочни гърди, непристегнати от сутиен, а зърната тъмнееха под ефирната материя на блузата.
— Безпредметно е да оставате, известно време ще е в това състояние — каза тя.
— Често ли му се случва? Да заспива така?
— Непрекъснато. През повечето време се чувства уморен. От болката е.
— Взема ли болкоуспокоителни?
— Вие как мислите?
— Какво му има?
— Много неща. Сърцето и черният му дроб са в ужасно състояние, преживял е няколко удара, бъбреците му са слаби. В основни линии, той просто се разпада.
Тонът й беше делови, напълно лишен от чувства.
— Вие медицинска сестра ли сте?
Усмихна се.
— Не, негова асистентка. Не би приел болногледачка. По-добре да тръгвате.
Отидох до вратата.
— Ще върнете ли дъщеря му тук?
— Това зависи от дъщерята.
— Тя трябва да се срещне с него.
— Защо?
— Всяка дъщеря трябва да познава своя баща.
29.
— Карикатура — повтори Луси и направи опит да се усмихне. Но в очите й се четеше уплаха.
Навън слънцето се скри зад един облак, а океанът беше безкрайна шир от металносиви движещи се вълни. Много нисък прилив. Чувах как вълните се разбиват в далечината, удряйки брега като при бавно ритмично ръкопляскане на чудовищно големи длани.
Беше осем сутринта. Току-що бях приключил разказа си за посещението. Всички новинарски емисии съобщаваха за убийството на Николет Вердуго. Джоуб Швант даваше непрекъснато интервюта, в които говореше по проблемите на астрологията и утопизма и разясняваше най-добрия начин да се отдели рибицата от трупа. Една от Вдовиците бе заявила пред „Таймс“, че е дошло времето всички жертви да се вдигнат и убият своите мъчители. Луси бе дошла, стискайки сутрешния вестник в ръка, но не беше пожелала да обсъжда публикациите в него.
— Е, каква е неговата цел?
— Не знам — отвърнах аз. — Възможно е по свой странен начин той да протяга ръка към вас. Или просто се опитва да възвърне влиянието си върху вас.
Поклати глава и се усмихна. После усмивката й изчезна.
— Видяхте ли някакви „дантелени“ дървета?
— Дърветата там са навсякъде. Къщата е разположена в гориста местност.