— Облицована в дърво сграда?
— Да. Прилича на гигантска дървена колиба. Кен ми каза, че в нея сте нощували вие и Елфи. За вас се е грижела детегледачка. Спомняте ли си нещо такова?
— Знам. Кен разказа това и на мен. Някаква жена с къса коса — и той си я спомня като избухлива жена. Но описанието не извиква нищо в моята памет.
— Да не би да си е спомнил още нещо за онова лято?
Поклати отрицателно глава:
— Очевидно не сме имали никакъв контакт помежду си. Изнервящо е. Защо бих блокирала спомена за нещо така незначително като детегледачката например?
— Може би е била с вас за много кратко. Не всичко оставя трайни следи в човешката памет.
— Предполагам, че е така. — Жилите по врата й се бяха издули. — Може би трябва да приложа директно дразнене върху паметта си и да отида лично в онова имение в планината. От това, което ми разказахте, предполагам, че ще успея да се справя с него.
— Да не пришпорваме събитията.
— Нужно ми е да узная истината.
— Той е остарял и отслабнал, но далеч не е безвреден, Луси. Спомнете си как е манипулирал Елфи.
— Разбирам ви. Но аз ще отида там с нагласата да срещна чудовище. И независимо какво ще опита, усилията му ще претърпят крах. Защото аз не съм Елфи. Той не притежава нищо, от което аз се нуждая. Просто искам да се огледам за онези дървета.
Приливната вълна се разби с грохот и Луси подскочи.
— Присмейте се на прекалената предпазливост на един терапевт, Луси, но да изчакаме подходящия момент.
Гледаше океана.
— Приливът често ли е толкова шумен?
— Понякога. Има ли нещо друго, което желаете да обсъдим?
— Искам да обсъдим създаването на боен план. За отиването ни горе, в планината, и за това как да научим какво се е случило там.
— Отиването ни там не означава, че ще научите нещо.
— Но ако не отида, тогава със сигурност няма да узная нищо. Той е само един стар сакат мъж. Какво може да ми стори?
— Много умело въздейства чрез думи.
— Само тях имат писателите!
— Всъщност е възможно да се домогва до вас, защото чувства, че краят е близо.
В зениците й припламнаха искри, но остана неподвижна.
— Виждал съм го много пъти, Луси. Най-грубите, недостойни родители да се опитват да изградят връзка с децата си, преди да умрат. Самата вие трябва да изясните собственото си отношение по този въпрос. Какво ще стане, ако отидете там горе, очаквайки грубост, а той се държи внимателно?
— Ще се справя. Той не може да събира сметки, които не са му дължими.
Играеше с косите си, обърнала лице към океана.
— Току-що измислих нещо. Много подло е, но ще е забавно. Ако започне да се държи наистина противно, просто ще заспя. Ще се унеса в дрямка. Мисля, че мнението ми ще стане пределно ясно.
Отново хипнотичен сеанс.
Върнах я назад във времето, два дни преди датата на празненството в „Убежище“ — четвъртък сутрин. Въпреки усилията ми да й създам усещане за безопасност чрез прийома на „телевизионния екран“, гласът й стана детски и започна да мърмори нещо за дървета, коне и за „Брудда“. Въпросите за дойка, детегледачка или за други хора извикваха единствено озадачено изражение върху лицето й и спонтанно вдигане на левия показалец.
Следващите въпроси изясниха, че „Брудда“ бе Елфи, когото сега наричаше Пийти.
Пийти си играе с нея.
Пийти хвърля топка.
Двамата берат листа и разглеждат гърбовете на гостенките.
Пийти се усмихва. И тя се усмихва.
После нейната усмивка бавно угасна и аз усетих, че настоящето се смесва със спомена.
— Какво има, Луси?
Смръщване на лицето.
Пренесох я напред във времето след датата на съня, в неделя. Не си спомни нищо.
Върнах я към съботната нощ.
Този път описа как спокойно се разхожда в гората. Дори уплашеното изражение върху лицето на похитеното момиче не хвърли сянка на тревога върху нейното.
Съсредоточих вниманието й върху тримата мъже.
Докато говореше за баща си, очите й неспокойно се движеха под затворените клепачи. Според нея той изглеждал ядосан. Описа облеклото му:
— Дълго… ъ-ъ… бяло… като рокля.
Кафтанът, описан в светската колона на вестника — можеше да го е прочела там.
Попитах я дали има някой друг, за когото иска да говори, воден от желанието да разбера дали сама бе насочила вниманието си към Косматата устна, без външна намеса.