— Може би изтъквам очевидното, но обсъждаме важна стратегическа информация в присъствието на лице, което не е от братството.
Какво? Усетих как кръвта се оттича от лицето ми и как всички ме поглеждат тайно. Вдигнах очи към Артур, но той приглади къдрица зад ухото си, без да ми обръща внимание, сякаш трябваше да прави нещо с ръцете си.
Пръстите на Венсан се впиха като стоманени клещи в раменете ми. Вдигнах поглед и забелязах, че лицето му е заприличало на каменна маска. В този момент си казах, че ако суперсилите на ревенантите включваха бълването на пламъци от очите, досега Артур щеше да се е превърнал в ревенантско печено.
Всички мълчаха и чакаха. Артур прочисти гърлото си и отново погледна Виолет. Фините й пръстчета стискаха страничната облегалка на канапето, а ноктите й се бяха забили в кожата.
— Известно ми е, че в хода на историята хората са били свързани с нас, освен в някои много редки случаи като например брака на нашата Женвиев, а сериозните връзки с хора винаги са били с онези, които работят за нас. Разбрах, че това човешко същество е убило врага ви. Въпреки това държа да поставя под въпрос присъствието й на събрание по тактическите въпроси, които засягат оцеляването ни като вид.
Все едно ми зашлеви шамар. Сълзите ми бликнаха и аз ги избърсах гневно. Няколко секунди по-късно Жул и Амброуз скочиха и се изправиха пред Артур, сякаш бяха част от улична банда. Венсан ме дръпна към себе си, сякаш се опитваше физически да ме защити от думите на Артур.
Артур вдигна ръце напълно невинно.
— Чакайте, братя. Моля ви, изслушайте ме. Не познавам Кейт като вас, но вече прецених, че е добро човешко същество, на което може да се гласува доверие. — Най-сетне намери сили да ме погледне извинително в очите. Пет пари не давах. Не желаех да приема извинението му. — Не исках да кажа, че не е добре дошла сред нас — продължи той. — Просто казах, че няма отношение към това събрание. Както заради нейната сигурност, така и заради нашата.
Настъпи невъобразим шум — всички крещяха едновременно. Жан-Батист вдигна ръка и нареди:
— Тишина! — Изгледа всеки в стаята, сякаш преценяваше чувствата им, а накрая погледна мен. — Кейт, мила — изрече напълно спокойно и думите прозвучаха почти благосклонно. — Прости ми, но се налага да те помоля да напуснеш събранието.
Венсан понечи да каже нещо, но той вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Само този път, докато уредим въпроса с новодошлите. Искам всички да се чувстват удобно, а Артур и Виолет все още не са свикнали с присъствието ти. Би ли ми направила услугата да ни оставиш само този път, по изключение?
Стрелнах Артур с най-убийствения поглед, на който бях способна, макар да знаех, че е безсмислено. Очите ми бяха зачервени от сълзи на унижение. Неговите очи бяха празни, но задържа погледа ми, докато не отклоних своя. Вирнах брадичка и се изправих.
— Ще те изпратя до стаята си — прошепна Венсан и отпусна ръка върху моята.
— Няма нужда, добре съм — отвърнах и се отдръпнах от него. — Ще те чакам там. — Тъй като нямах сили да погледна останалите, излязох от стаята.
Вместо в стаята на Венсан, отидох в кухнята с надеждата да получа съчувствие от другия човек в къщата. Блъснах летящата врата. Жан се занимаваше с подноси с храна. Сложи чайника в мига, в който ме видя, и веднага се завтече да ме разцелува.
— Кейт, миличка, как си сладкишче? — Тя ме прегърна, забеляза зачервените ми очи и лице. — Кажи, миличка, какво има?
— Току-що ме изхвърлиха от събрание, защото съм човек.
— Какво? Нищо не разбирам. Изненадана съм, че Жан-Батист е направил подобно нещо след случилото се.
— Не беше Жан-Батист, ами Артур — отвърнах и седнах на масата. Взех кърпичка от Жан и избърсах очи. — Той каза, че може да застраша безопасността на братството в къщата.
— Как е могъл да каже подобно нещо? — учуди се тя, седна срещу мен и побутна чиния с домашно приготвени мадлени към мен. Замисли се за момент, след това продължи по-спокойно: — Артур и Виолет са… как се казва… от старата школа. Те са от благородно потекло. Свикнали са да гледат отвисоко на селяните, а сега възприемат хората по този начин. Това не означава, че са лоши хора. Просто са… сноби.
Разсмях се, когато чух Жан да говори пренебрежително. Тя бе винаги настроена положително към всичко и всички. За да нарече Виолет и Артур сноби, значи двамата бяха нетърпими тесногръди фанатици.
— Дошли са да свършат добра работа, Кейт. Може и да не са най-добрите представители на вида си, но знаят много и са живели по-дълго от останалите. След като разбрах, че предпочитат да живеят в изолация, искрено се съмнявам, че ще останат тук дълго. Докато се усетиш, всичко ще се върне постарому.