— Не знам как да се извиня за онова, което се случи — рече той. — Знаеш, че никой друг не е съгласен с Артур.
— Знам — отвърнах, макар да знаех, че Жан-Батист не подскачаше от радост, когато ме прие в къщата си. Поне оттогава се държеше мило и любезно с мен.
— Просто не разбирам — рече разтревожено Венсан. — Артур е страхотен тип. Въпреки че двамата с Виолет понякога се държат така, сякаш са божи дар за останалите ревенанти, той никога не се е правил на нещо изключително, нито пък е бил дребнав.
— Може би просто беше откровен — отвърнах аз. — Може би наистина мисли, че за мен е опасно да съм запозната с плановете ви.
— Да беше казал преди, вместо да повдига въпроса пред всички. — Той вдигна ръка към бузата ми, аз я стиснах и я поднесох към устните си.
— Всичко е наред — рекох, въпреки че унижението все още ме измъчваше. — И каква е цялата работа с Артур и Виолет? Двамата се карат като стара семейна двойка, но никога досега не съм ги виждала да се докосват. Те двойка ли са?
Венсан се разсмя и докосна с пръст една от старинните статуетки на деди, поставена на полицата над камината.
— Не са двойка, поне не спят заедно. — Изви вежда. — Но го каза много точно: „стара семейна двойка“. Артур се приема за защитник на Виолет. Те са живели по време, когато жените са имали нужда от защита — добави и се ухили. — Артур е бил съветник на бащата на Виолет и двамата са загинали по време на един и същи опит за отвличане. Затова — поне на мен ми се струва така — е напълно естествено, че двамата са останали заедно през всичкото това време, но със сигурност смея да заявя, че любовта не е част от връзката им. Зависимост, да, но не и любов.
— Ти откъде знаеш? — попитах, заинтригувана от смущението му.
— Двамата с Виолет се познаваме от едно време. Засичали сме се няколко пъти през годините. Всеки път, когато Жан-Батист попадне на нов текст, който му се стори важен, той ме изпраща при нея за оценка. Тя никак не се посвени да разкрие чувствата си пред мен.
Ахнах.
— Виолет е била влюбена в теб, така ли?
— Любов е доста силна дума, но да, призна, че се интересува. Само че аз не отвърнах на чувствата й. Истината е — той ме стрелна с поглед, след това отново насочи вниманието си към статуетката, — че се изкушавах да пробвам. Мислех, че това ще бъде единственият ми шанс да бъда с някого.
Усетих, че съм го зяпнала с отворена уста.
— Венсан, тя е едва на четиринайсет. Това е… струва ми се… перверзно.
— Навремето беше на двайсетина — отвърна той и се усмихна малко пресилено.
— Да, ясно — рекох, докато осмислях информацията.
— Нищо не се е случило — увери ме той. — Абсолютно нищо. Само че Виолет усети, че може да се получи и това вероятно я окуражи. Излязохме два пъти, но щом осъзнах, че не изпитвам нищо, приключих връзката. Оттогава не я бях виждал, което означава от поне четирийсет години. Дори помолих Жан-Батист да изпраща друг при нея.
— Значи тя ме мрази, задето съм с теб. — Спомних си какво каза Виолет на погребението на Филип за ревенантите, които са с хора, и се запитах дали беше случайна забележка, или го подхвърли нарочно, за да уязви човешкото същество, което беше успяло там, където тя не беше — да плени сърцето на Венсан.
— Тя вече разговаря с мен за теб — рече Венсан. — Държа се много мило и ме поздрави, че съм си намерил „толкова прекрасна млада дама“. — Имитацията на гласа й и претенциозният й начин на изразяване ни накараха да избухнем в смях. — Сериозно, тя много те харесва.
— Значи само Артур се държи гадно, така ли? — попитах.
— Май да — рече той, — въпреки че това е напълно нетипично за него. Той изчезна някъде веднага след събранието, очевидно за да ме избегне. Виолет ме помоли да му простя. Каза, че го била предупредила да не повдига този въпрос, но той се чувствал длъжен да разнищи проблема. Щяла да поговори с него по-късно.
— Много мило от нейна страна — отвърнах и изпитах топлота към странното момиче. — И без това всичко приключи. Сега искам просто да забравя.
Реших да обърна страницата на днешното унижение и ми хрумна нещо:
— Венсан, снощи открих нещо за ревенантите в библиотеката на деди.
— Наистина ли? — Рядко се случваше аз да изненадам Венсан, но в момента той изглеждаше така, сякаш ако го бутнех с пръст, щеше да падне. — Може ли да видя?