Поведох го към кабинета, но първо надникнах, за да се уверя, че дядо не е там. Погледнах часовника на бюрото му. Той щеше да затвори магазина след половин час. Значи имахме достатъчно време.
Извадих бестиария от кутията и го поставих върху бюрото на дядо, след това отгърнах на страницата с ревенантите. Венсан изви вежди, когато видя илюстрациите.
— Леле, това е много рядко издание, Кейт. За ревенантите няма почти нищо в човешките книги.
— Защо?
Той остана надвесен над книгата, докато обясняваше:
— Търговци и колекционери като дядо ти знаят, че ако открият нещо, могат да го продадат за малко състояние на група анонимни купувачи. Тези колекционери прибират всичко, свързано с ревенантите, преди още да излезе на пазара. — Венсан ме погледна. — Жан-Батист е един от тях. Събрал е купища стари ръкописи в библиотеката си. Съмнявам се, че Гаспар е прегледал дори половината.
— Значи дядо наистина много цени тази книга — рекох аз и се запитах защо му е да пропусне продажба на висока цена единствено за да запази книгата в библиотеката си. Може пък да не беше видял страницата, посветена на ревенантите, и да нямаше представа за стойността й.
Венсан отново насочи вниманието си към книгата и зачете, докато следваше текста с пръст.
— Знаеш ли латински? — попитах аз.
Той се усмихна.
— Да, беше задължителен предмет в училище, преди да дойде времето, когато хората решиха, че мъртвите езици не стават за нищо. Да ти го преведа ли?
— Снощи се опитах да го преведа — признах аз.
— Ясно — отвърна Венсан и очите му заблестяха весело. — Не мога да си представя да подминеш подобно предизвикателство. — Той погледна книгата и докато четеше пасажа на английски, аз останах доволна, че вече имам представа за какво става. Когато той приключи, аз премълчах, че е пропуснал последните два реда. И аз на негово място нямаше да искам той да си помисли, че е прокълнат, след като е с мен.
— Кажи ми повече за бардиа? — попитах аз. — Ако сте такива, защо тогава се наричате ревенанти?
— Добър въпрос. Май просто е демодиран. — Замисли се за секунда. — Предполагам, че става въпрос за превъзходство — ние си мислим, че сме истинските, докато нума са по-скоро отклонение от правилото. Ако искаш попитай Гаспар, но според мен бардиа произлиза от дума, която означава „пазя“, затова е по-точният термин, когато става въпрос за нас. Използва се в официалните ни документи. Ако обаче изречеш „бардиа“ пред Амброуз или Жул, те със сигурност ще те погледнат странно. — Той прелисти отново книгата, върна я на мястото й, след което прибра кутията в библиотеката.
— Венсан? Когато Жан-Батист говореше днес, спомена нещо за офанзива. Стори ми се, че има нещо, което предпочиташ той да премълчи. Все едно, че двамата криехте нещо, преди Артур да пожелае да ме изритате. За какво ставаше въпрос?
На лицето на Венсан се изписа странно изражение. Той ме изправи на крака.
— Няма значение. Ако някога се окаже, че има, тогава ще ти кажа, но сега предлагам да поговорим за нещо интересно.
— Какво например?
— Къде ще те заведа на вечеря — отвърна той, привлече ме и ме притисна до себе си, за да ме целуне. Всичките ми съмнения се стопиха като снежинки над огън.
11.
На следващата сутрин се събудих, обзета от вълнение и страх. Предстоеше ми тренировка с Гаспар и Венсан и макар да обичах дуелите, знаех, че уменията ми все още не са на ниво. Първият ми урок преди около месец беше пълна катастрофа. Тогава се съсредоточихме изцяло над меча, както ми се стори лесна задача, докато повтаряхме движенията бавно, но когато Гаспар забърза, се оказа, че положението е много зле.
Боят ми приличаше на танц и освен че нямах кой знае колко усет към естествения ритъм, винаги се чувствах малко глупаво на дансинга. Това, разбира се, се пренесе и в уроците. Тъй като бях срамежлива, ставах още по-непохватна, освен това толкова се страхувах да не се представя като някоя слабачка, като беззащитна новачка, че станах точно каквото не исках.
На четвъртия урок обаче вече насочих вниманието си към движенията. Беше нещо като самохипнозата, която прилагах в музеите или край реката — налагах си да се изключа и ето че движенията най-неочаквано идваха. Беше нещо като ин-ян феномен, където подсъзнанието ми поемаше контрол, а мозъкът предлагаше да действа. Щом престанех да мисля над онова, което вършех, всичко се получаваше. Моментите, в които се проявявах като несръчно дете, ставаха все по-кратки, а напоследък ми трябваха само няколко крачки назад и напред, преди да превключа на автопилот.