— Таим аут — едва намерих сили да извикам и той отпусна меча.
Заклатушках се към другия край на залата, облегнах се на стената, смъкнах се на пода, отпуснах глава между коленете и се опитах да си поема дъх. Когато вдигнах очи, Гаспар беше застанал над мен и подаваше бутилка вода.
— Благодаря — рекох. — Много по-трудно е, когато Венсан го няма, за да ме пожали.
— Само това ли е, мила? Днес ми се струваш… разсеяна.
Погледнах по-възрастния ревенант и си казах, че ще му бъде безкрайно трудно да ме излъже.
— Всъщност питах се къде е отишъл тази сутрин Венсан. Жул изглежда не знаеше. А ти знаеш ли? — попитах невинно и се почувствах виновна, че разпитвам.
Гаспар ме погледна предпазливо.
— Не мога да ти кажа — отвърна официално, сякаш се бяхме върнали в деветнайсети век.
„Не можеш или не искаш — помислих си аз. — Гаспар и Жул знаят нещо, което аз не знам. А пък Венсан каза, че не било достатъчно важно, за да говори за него.“ Предполагах, че Венсан се опитва да ме защити. Искаше да ме спаси от нещо, за което не желаеше да знам. Можех единствено да си представя, че става въпрос за нещо, което никак нямаше да ми хареса, иначе нямаше нужда всички да крият от мен. „Имам му доверие — помислих си аз. — Защо тогава тази тайна ме побърква?“
— Добре, готова съм — оттласнах се от стената. Гаспар приглади назад косата си и я стегна на опашка, преди да заеме бойна поза. Аз взех меча и с новата енергия, нахлула от преживяното разочарование, замахнах срещу него така, сякаш Люсиен бе възкръснал.
— Това вече е друго! — възкликна с усмивка инструкторът ми.
Бихме се още половин час, докато аз не се отдръпнах и не закачих меча на празната кукичка на стената. Вдигнах ръце.
— Стига ми толкова.
Откъм стълбището се понесе ръкопляскане.
— Браво! — провикна се Виолет. Беше седнала удобно и изглежда ни беше наблюдавала от известно време. — Много си добра, Кейт!
Усмихнах се и хванах кърпата, която Гаспар ми подхвърли, за да попия потта от лицето си.
— Благодаря, Виолет, макар да имам чувството, че след толкова векове натрупан опит сигурно го казваш единствено от добри чувства.
Тя се усмихна престорено свенливо, сякаш я бях хванала в прегрешение.
— Нищо подобно. След като вече знам, че отскоро се обучаваш, сигурно имаш природен талант.
— И аз това казвам — настоя Гаспар. — Кажи, Виолет… трябвам ли ти за нещо? — попита той.
— Не. Жул отиде до студиото си и му обещах да изпратя Кейт до тях — обясни тя. — Но ти не бързай.
— Благодаря — отвърнах и свалих горната част на екипа, под който се показа тениската ми с надпис: „Аз сърце Ню Йорк“. Толкова много се бях изпотила, че тежкият екип почти ми докара клаустрофобия. — Много благодаря за книгата и цветята.
— Артур се държа толкова ужасно, че ми се искаше да се извиня. Разбра ли съобщението ми?
— Да — отвърнах аз, смъкнах панталоните и нагласих сивите шорти, с които бях отдолу. — Пурпурният зюмбюл казва „извинявай“, а жълтите рози — „приятелство“.
— Браво — възкликна очаровано тя. — Зюмбюлът изразява надеждата, че ще простиш на Артур за липсата му на чувствителност, а розите изразяват желанието ми да станем приятелки.
Макар че не исках да се покажа прекалено нетърпелива, не успях да сдържа усмивката. Шарлот я нямаше едва от седмица, аз вече усещах липсата на приятелка. Имах, разбира се, Джорджия. Само че тя бе толкова заета със социалния си живот, че разполагах с твърде много свободно време, което Венсан нямаше нищо против да запълва. Само че сега беше хукнал нанякъде и…
— Слушай, защо вместо да ме изпращаш, не отидем да обядваме заедно? Само да взема един душ — предложих.
— Добре! — възкликна ведро тя. — Да обядваме заедно — повтори модерния израз — е чудесно. Ще те чакам горе.
Поизмих се набързо и се облякох.
— Благодаря, Гаспар! — провикнах се и се затичах по стълбите към първия етаж.
— Удоволствието бе изцяло мое — усмихна се той и се поклони малко вдървено, след което се зае да почисти оръжията, които бе свалил от стената.