— Ще го понеса, Венсан. Ще понеса всичко.
— Знам, че можеш, Кейт. — Изражението му беше умолително. — Повярвай ми. Вече мразя всичко у себе си, което те стряска, а това — повярвай ми — е откачено. Страхувам се, че ще изгубя уважението ти, ако разбереш подробностите. Затова исках да опитам и да задраскам възможността, ако не става, след което да продължа напред. Ако все пак се получи, а това наистина е под въпрос, искам да ти разкажа по начин, по който наистина ще видиш ползите, ще затвориш очи за неприятната част и ще ми помогнеш да реша дали да продължа.
Той ме наблюдаваше много внимателно.
— И колко време ще бъде необходимо за този експеримент? — чух аз гласа си и се намразих, задето не продължих да задавам въпроси.
— Гаспар казва, че ще разберем след два цикъла на големия сън. Значи след около месец… шест седмици.
Вгледах се в очите му и разбрах, че е искрен. Казваше ми истината. Освен това беше решил да направи всичко по силите си, за да се получи между нас.
Стиснах очи и поех дълбоко дъх.
— Добре. Вярвам ти. Моля те, пази се.
— Благодаря, Кейт — рече той, облегна се на стената, но не пусна ръката ми. Вдигна очи към тавана за няколко минути, преди да се обърне отново към мен. — Има нещо, за което исках да те питам. Темата е съвсем друга.
Усмихнах се хитро.
— Готова съм да говоря за всичко.
— Защо си прекъснала всичките си връзки с приятелите в Ню Йорк?
Усмивката ми се стопи.
— Ще говоря за всичко, с изключение на тази тема.
— Кейт, знам, че моите приятели вече са и твои приятели. Не те виня, че нямаш желание да се мотаеш със съучениците си. Каза, че там никой не е интересен, разбирам, че не искаш да се привързваш към хора, които след завършването ще се приберат в родните си страни. Ами приятелите ти от детството, хората, с които си расла. От начина, по който ми говореше за тях, разбрах, че сте били близки.
— Бяхме — отвърнах равнодушно. — Дори се бяха свързали с мами, след като спрях да им пиша, но я накарах да им каже, че не съм в настроение за приказки. Сега сигурно ме мразят.
— Според мен ще разберат защо си престанала да поддържаш връзка. Чувствала си се ужасно. Никога няма да преодолееш смъртта на родителите си, но аз не говоря за това. Сега вече си по-добре. Справяш се с живота.
— Това е под въпрос, след като се мотая с мъртъвци. — Стрелнах го с поглед. Не исках да прозвучи грозно. От тъжната му усмивка с облекчение разбрах, че не се е обидил.
— Добре, намираш се между два свята. Но ти ми каза, че никога не си се чувствала част от който и да било свят. Как го каза? „Не съм нито американка, нито французойка.“ Това обаче не означава, че трябва да захвърлиш връзките, които си имала у дома. Те са част от миналото ти, Кейт. Всички имаме нужда от минало, в което настоящето да пусне корени. Не можем да живеем единствено за настоящето.
— Защо не? — сопнах се аз и сама останах изненадана от реакцията си. — Имаш ли някаква представа какво е имало в миналото ми, Венсан?
— Смърт, Кейт. — Гласът му омекна. — И при мен е така.
— Венсан, всички спомени са свързани със семейството ми. След като заминах от Бруклин, всеки път, когато говоря с приятелите си, се връщам отново към стария си живот. Всичко, което те казват, ми напомня за дома. А пък болката е толкова силна, че нямаш представа. — Вдигнах очи към лицето му, когато си спомних как неговите родители и годеницата му са били убити пред очите му. Той обаче не ми се стори ядосан. Напротив, беше загрижен и готов да ми подаде ръка. — Добре, можеш да си представиш. Венсан, аз не съм мазохист. Да си причинявам редовно болка не е начинът, по който да остана в добро здраве и разумна. Не мога да се свържа с тях. Болката е ужасно силна.
Венсан сведе поглед към ръцете си, прецени внимателно думите, преди отново да вдигне глава. Проследи мълчаливо линията на челюстта ми с пръст, сякаш проучваше топографията на лицето ми. Вдигнах ръка и сграбчих неговата, стиснах я с две ръце и я отпуснах в скута си, сякаш така щях да намеря спокойствие.
— Разбирам, Кейт. Повярвай ми, наистина разбирам. Само че искам да помислиш над нещо. Първия път, когато умрях, писаха във вестниците. Всички разбраха. Нямах избор. Не можех да се върна при хората, които обичах. Колко само ми липсваха. Години наред буквално следях бащата на Елен и сестра й, за да се убедя, че са добре. Не можех да им се разкрия, но ги наблюдавах.