Оставих анонимно цветя, когато бащата на Елен почина. След като Бриджит, сестрата на Елен, почина по време на раждане, аз бдях над детето. Сега той живее със семейството си в Южна Франция. Виждал съм ги. Дъщеря му прилича на баба си. Може и да ти се стори странно, но фактът, че те съществуват, са моите корени. Така имам връзка с миналото. Бях готов да дам всичко, за да мога да поддържам връзка с Бриджит и баща й, както и останалите хора от миналото ми — без значение колко болезнени спомени събуждат. Само че аз нямах избор. Затова пък ти имаш. Може и да е още рано, но се надявам един ден да промениш мнението си. Виждам каква борба водиш със себе си всеки път, когато споменеш приятелите си. Само че… ще се почувстваш по-щастлива, ако поддържаш връзка с тях.
Болката в гърдите ми се надигаше и най-сетне избухна.
— Но аз наистина съм щастлива, Венсан — процедих през стиснати зъби. Той ме погледна, извил скептично вежда. Усетих колко нелепо звучи, стиснах устни, след това избухнах в смях. Наведох се към него, за да го прегърна, защото в този момент го обичах повече от обикновено. Той държеше на мен. Не само защото ме искаше за себе си. Той искаше да бъда щастлива… истински щастлива.
Завесата се вдигна, но ние не помръднахме. През останалата част от представлението се целувахме и се смеехме, поглеждахме към сцената, след това отново се целувахме.
Същата вечер, когато се прибрах у дома, извадих лаптопа си от чекмеджето на бюрото и го пуснах. Използвах имейл акаунта, който си бях направила, за да пиша на Шарлот, изпратих имейли на тримата си най-стари приятели. „Аз съм Кейт, написах. Извинявайте, че не писах толкова време. Обичам ви всички. Все още много ме боли дори когато мисля за миналото и макар да знам, че не искате, вие изостряте тази болка.“ Избърсах сълза и написах едно последно изречение, след това изпратих имейла.
„Моля ви, чакайте ме.“
13.
През следващата седмица Венсан беше твърде зает с идеята си и почти не му оставаше време, което да прекарва с мен. Преди, в редките случаи, когато не прекарвахме деня заедно, си звъняхме вечер и той ми разказваше всички подробности за деня. Напоследък обаче гледаше да пропуска тази част.
След като поговорихме, вече не се чувствах толкова зле. След като знаех, че е поискал благословията ми — по доста заобиколен начин — бях готова да го подкрепя. Въпреки това се тревожех. За каквото и да ставаше въпрос, заниманието му си казваше думата. Маслиновата му кожа ми се струваше отпусната, вяла, под очите му се появиха огромни кръгове. Беше толкова уморен и угрижен, че дори когато бяхме заедно, мислите му се рееха някъде другаде.
Същевременно не можех да се оплаквам, че е по-малко любвеобилен отколкото преди. Напротив, имах чувството, че ме обича дори повече. Сякаш се опитваше да компенсира нещо.
— Венсан, изглеждаш ужасно — не се сдържах и отбелязах една сутрин.
— Първо трябва да се обърка, преди да се оправи — бе единственото, което каза той.
След като седмица и половина го наблюдавах как гасне пред очите ми, най-сетне не издържах. Не исках да го принуждавам да ми даде повече информация… за да не засилвам напрежението. А Жул и Гаспар очевидно нямаха никакво намерение да кажат какво става. Това обаче не означаваше, че няма да попитам Виолет.
Откакто я запознах с изкуството на Хичкок в киното, двете с нея ходихме няколко пъти на кино, всеки път по нейно настояване. Два дни след първия път получих букет от сини и розови цветя и брой на „Парископ“ с бележка, която ме молеше да погледна на страница трийсет и седма. Там имаше списък на филмите. Извадих речника на цветята от раницата.
Синьото цвете беше самакитка и означаваше „опасност“, а малкото цикламено цветенце беше индийско орехче: „Очаквам среща“. Опасност… среща ли? Прегледах отново списъка с филми и по средата забелязах „Опасни връзки“. Сигурно за пръв път в историята „Езикът на цветята“ се използваше за шифровано заглавие на филм, помислих си аз и се разсмях, докато набирах телефонния й номер.
Виолет се киска през целия филм, настояваше, че и костюмите, и държанието на героите са сбъркани, и привличаше гневните погледи на зрителите до нас. След като я убедих, че в киното не се говори на висок глас („Но това е най-обикновено място за забавления, не е като в операта“, беше първият й аргумент), тя продължи, като се заливаше от смях и клатеше глава на възмутително неправдоподобните сцени. Когато след това споменах нещо за лошотията на героите, Виолет се разсмя: