— Съвършен пример за политиката в кралския двор!
Няколко дни по-късно букет чемерика (рицар), люцерна (живот) и бял бърдун (съжалението ми ще те следва до самата смърт) ми отне цял половин час ровене в речника и списъка на филмите. Най-сетне разбрах, че Виолет е използвала „рицар“ като игра на думи и останах с отворена уста, когато се сетих, че старата дама-ревенант е избрала „Нощта на живите мъртви“, най-известния филм за зомбита в историята на киното.
Свикнахме след филма да пием кафе. Вместо да си бъбрим безсмислици, обменяхме информация. Виолет не знаеше как да се отпусне. Нейното възстановяване на настройките беше програмирано на максимум и тя слушаше всичко, което кажех, толкова съсредоточено, че отначало се плашех. С течение на времето свикнах, докато най-сетне я накарах да се отпусне дотолкова, че можеше дори да се самоиронизира.
Виолет не можеше да се наслуша за нас с Венсан и след първоначалното ми колебание разбрах, че не пита от извратена ревност. Очевидно увлечението й бе преминало много отдавна. Обясни, че любовта между хора и ревенанти е толкова рядко срещано явление, че силно я е заинтригувала, и се извини, че се натрапва в личния ни живот. Когато й казах, че нямам нищо против, тя ентусиазирано започна да ме разпитва за какви ли не подробности.
Най-много я интересуваше начинът, по който двамата с Венсан общувахме, докато той спеше. Призна, че не била чувала за контакт между хора и ревенанти в латентно състояние, освен основната интуиция, която развиваха женени двойки като Женвиев и Филип след десетилетия съвместен живот.
— Да знаеш — рече привидно убедително тя, — че това е едно от качествата на героя.
— Кое? — попитах и усетих как сърцето ми започва да бие по-бързо. Бях забравила, че Виолет е експерт по история на ревенантите. Разбира се, че беше чувала за героя.
Тя замълча и ме погледна внимателно.
— Не се притеснявай, знам за героя — признах аз и забелязах как се успокои. — Венсан ми каза за пророчеството. Не че знаеше много за него. Какво общо имат разговорите с мен по време на големия сън?
— „Той ще притежава свръхестествени сили на издръжливост, упорство, уменията да убеждава и да поддържа връзка с други“ — цитира тя. — Това е част от пророчеството.
— Чакай малко… издръжливост ли каза? Сигурно затова Жан-Батист мисли, че Венсан е героят. Той успя да устои по-дълго от останалите ревенанти на неговата възраст да не умира. Какво друго каза?
— Умение да убеждава — отвърна тя, — което и Венсан притежава в излишък. Жан-Батист винаги го изпраща да го представлява, когато възникнат проблеми в братството.
Това не го знаех. Въпреки че Венсан беше споделил с Жан-Батист намеренията си, аз все си мислех, че става въпрос за някакви правни проблеми.
— Да не забравим силата. Венсан силен ли е?
— Не съм го виждала да се бие, освен по време на тренировка, така че не знам — признах аз.
— А, да, умението да поддържа връзка наистина впечатли Жан-Батист. Фактът, че ревенант притежава достатъчно силен глас по време на големия сън, който човек може да чуе. Когато Венсан му разказа, Жан-Батист веднага ме уведоми. Трябваше да намеря допълнителна информация за пророчеството, която да ми помогне да докажа, че Венсан е героят.
— Ти какво му каза? — попитах аз, потресена от целия разговор. Истината бе, че не исках Венсан да се окаже героят. Каквото и да означаваше това, ми се струваше много опасно.
— Казах му, че има невероятен късмет, че живее под един покрив с такъв талантлив млад ревенант и че много се съмнявам дали, ако изобщо има герой, то това е Венсан.
— Защо не?
— Причините са много — отвърна тя и в очите й заблестяха весели искрици. — В пророчеството има няколко условия. Става въпрос за време и място. Можеш да ми вярваш, че няма да е нито тук, нито сега. Честно да ти кажа, пророчеството за героя е само едно от многото. Повечето от тях не са се изпълнили и сигурно са създадени на базата на твърденията на разни оракули или спорни суеверия. Старците като Жан-Батист точат лиги по тях, все едно са медовина.
Погледнах я учудено.
— Добре, като отлежало вино. Това е по-добро сравнение, когато става въпрос за Жан-Батист. — След това с крива усмивка тя ми разказа как Жан-Батист изпратил Гаспар да гони вятъра заради някакъв древен свитък, който никога не бил съществувал. Разсмя ме толкова силно, че се задавих с капучиното си. Половината хилядолетие, прекарано на земята, бе превърнало Виолет в истинска златна мина на великолепни истории и пикантна информация.