Скочих от мястото си, когато вратата се отвори, и застанах пред кутията на бюрото на деди.
— Аз съм — рече Джорджия, когато влезе в стаята и затвори тихо след себе си.
Въздъхнах, облекчена, че не ми се налага да лъжа деди защо ровя в библиотеката му. Той щеше остане очарован, че използвам негови материали. Като знаех колко обича книгите, сигурно щеше да се поинтересува с какво точно се занимавам.
— Кое от съкровищата на деди заслужава да го пазиш с тялото си? — попита тя и очите й се плъзнаха към книгите, когато се отдръпнах, за да види.
— На немски ли четеш? — попита тя изненадано, докато разлистваше страниците.
— Дори не съм сигурна, че е на немски — отвърнах аз и посочих немския речник. — Освен ако не е старонемски. Може да е баварски диалект, откъде да знам?
Джорджия ме погледна объркано.
— Навън е слънчево — направо невероятно — а ти си се затворила вътре и четеш старинна баварска книга, защото… — Тя обърна страницата и попадна на ръчно рисувана илюстрация на дяволско създание с червена кожа, рога и нокти. — Аха… чудовища. Има ли интересът ти нещо общо с един готин тип, с когото се натискаш и мляскаш редовно?
Облегнах се уморено на бюрото и кимнах.
— Това е последната книга. Прегледах абсолютно всичко в библиотеката на деди, за което предположих, че може да има нещо общо с ревенантите, и открих само една, в която се споменават. А там нямаше нещо ценно.
— Какво точно търсиш? — попита Джорджия и аз внимателно върнах книгата в кутията, и я прибрах на празното място в библиотеката.
— Честно ли? Ако е възможно, ми се иска да намеря начин да превърна Венсан отново в човек. Само че тъй като това е невъзможно, ще се задоволя с информация, която да ми подскаже как да ни бъде по-лесно.
— Хм — рече замислено Джорджия. — Във всеки друг случай бих ти се присмяла, че говориш за магия, само че в случая става въпрос за съживяването на мъртвец, така че — слушай — май всичко е възможно. Кажи, сериозно, какво точно се опитваш да откриеш?
— Венсан ми каза, че докато се въздържал да умира в продължение на няколко години — докато учел право — практикувал йога и медитация, за да ограничи симптомите. Гаспар прочел в някакъв тибетски ръкопис, посветен на ревенантите, че това помагало. Само че при него изобщо не помогнало. Затова се опитвам да намеря нещо, за което Гаспар не знае. Нещо като билка или отвара, нещо такова.
— Хм — рече Джорджия и зарея замечтано поглед. — Може би, ако се изкъпе гол по пълнолуние в Сена — тя вдигна бързо поглед, — но трябва да ми кажеш кога и къде ще правите вуду магията.
Разсмях се.
— Я стига, ти си имаш Себастиен! Убеди него да се топне гол в Сена.
— Като нищо — отвърна тя с престорена самоувереност.
— Само че не ми трябва гадже с гъбички.
Джорджия отново упражняваше чара си на голяма сестра. Когато бяхме по-малки, ако имах нужда от нещо, което не й беше по силите, тя се опитваше да ме разсее.
— Като говорим за гаджета, трябва някоя вечер да излезем заедно. Венсан не познава Себастиен. А пък ти прекарваш всичкото си свободно време със зомбито Мария-Антоанета. — Сестра ми направи физиономия. Щом намразеше някого, нищо не бе в състояние да промени мнението й.
— Всъщност тя е много приятна — отвърнах в защита на Виолет.
— Тя ме нарече неблагодарно човешко създание — сопна се Джорджия. — Това ми беше предостатъчно.
— Тя е от старата школа — обясних, след като си спомних какво ми беше казала Жан. — Не е свикнала ревенантите да общуват с нас.
— Расистка — заяви сестра ми и скръсти ръце.
— Къде ще заведем гаджетата? — попитах аз, за да сменя темата.
— Себ има концерт след седмица и половина. След две съботи.
— Супер. Венсан сигурно ще може да дойде. Този уикенд спи, така че дотогава ще бъде в достатъчно добра форма.
— Не мога да повярвам какво каза — поклати глава Джорджия. — Откачена работа. — Прегърна ме и понечи да излезе от стаята, но на прага спря. — Няма ли да провериш в галерията на деди? Там държи цял тон книги.
— Боже, дори не се бях сетила! — възкликнах аз и разочарованието ми бързо бе изместено от надеждата.
— Кажи кой се грижи за теб, кукличке? — подвикна като някой гангстер сестра ми. След това ми намигна и затвори вратата.
14.
На следващата сутрин се събудих готова да скоча от леглото и да седна бързо на масата за закуска. Деди вече ядеше пресен кроасан и пиеше кафе от купичка — обикновено напитките за закуска се сервираха в купички, не в чаши. Купичките ги държахме в две ръце, независимо дали беше горещ шоколад или кафе. Изключение правеше единствено еспресото. То пък беше в смешно малка чашка.