— Звучи страхотно — признах аз.
— Много по-страхотно е, когато видиш как действа — отвърна мами и очите й заблестяха.
— Ти натъквала ли си се на guerisseur?
— О, да. Два пъти. Първия път, когато бях бременна с баща ти. Още не бях влязла в трети месец и стар фермер, който живееше близо до стария ни дом в провинцията, ме попита дали искам да разбере момиче ли ще родя или момче. Оказа се, че е guerisseur и че бил наследил умението. А умението му беше да лекува никотиново пристрастяване, доколкото си спомням — обясни тя, докосна долната си устна и се загледа в далечината.
— Не ти ли мина през ума, че е налучкал? — попитах аз.
— От над сто бебета не е сбъркал нито веднъж. А и дядо ти нямаше да има това красиво лице, ако не беше друг guerisseur — продължи тя. — Веднъж, докато гореше купчина сухи листа, вятърът се обърна и пламъците облизаха лицето му. Изгориха му веждите и косата отпред. Един съсед го отведе право при майка си и тя „вдигна“ изгорялото. Най-странното беше, че тя дори не го докосна, правеше движения, сякаш миеше лицето му, а след това изхвърляше онова, което бе събрала, изтръскваше го от пръстите си. Получи се. Той няма белези от изгоряло. Трябваше обаче време, докато веждите му пораснат отново.
— Това вече е друго — признах аз.
— Не е друго. Просто се получава. Тези хора притежават сили. Не питай нито защо, нито как. Няма обяснение. Истината е, че много от важните неща на този свят са без обяснение.
След като завърши разказа си, мами приглади престилката си и седна до мен.
— Трябва да работя, миличка. От музея „Орсе“ искат платното до края на седмицата. — Тя перна лекичко брадичката ми с ръка. — Да знаеш, Катя, че с всеки изминал ден заприличваш все повече на майка си.
Ако го кажеше друг, щях да се подразня. Само че от мами имах нужда да чуя тъкмо това. Мама беше силна жена. Умна. Освен това винаги постигаше желаното, колкото и да беше трудно.
Също като задачата, която си бях поставила сега. Лицето на мама, което носех всеки ден, ми напомняше, че мога да бъда не по-малко силна от нея. А да се боря за онова, което исках най-много в живота, бе съвършеният начин да я опазя жива в сърцето си.
16.
Венсан ми беше казал, че ще мине да ме вземе по-късно вечерта, въпреки това след училище отидох право у тях. Щом ме видя, той ме прегърна и притеснено прокара ръка през косата си.
— До довечера трябва да се погрижа за стотина досадни задачки — извини се той.
— Знам. Донесла съм си домашно. — Мляснах го бързо по устните и влязох покрай него в просторното фоайе. Бях влизала тук поне сто пъти досега и всеки път имах чувството, че влизам в палат. А то си беше нещо като палат. Венсан стискаше ръката ми, докато вървяхме по коридора към стаята му. Вътре коленичи пред камината, за да запали огън, докато аз се настанявах на канапето.
Много обичах да наблюдавам как Венсан се подготвя за големия сън. Така имах чувството, че контролирам нещата, че и аз се подготвям за трите дни, в които той щеше да бъде в латентно състояние. Не можех да помогна с нищо, но поне можех да гледам.
Много лесно бе да забравя какво представлява той, докато отговаряше на имейли и проверяваше сметките, пристигнали онлайн, и банковите баланси на братството. Приличаше на трудолюбив, вглъбен тийнейджър от онази рядка порода, която знае какво иска от бъдещето и полага огромни усилия, за да го постигне.
Илюзията се стопи, когато той постави бутилка вода и пакетче сушени плодове и ядки до снимката ни на нощното шкафче. Напомних си, че това е бъдещето му — точно каквото той правеше в този момент — и щеше да е така чак до края на вечността.
Наблюдавах го как довършва всичко, преди да заспи. Въпреки че Жан вече бе подготвила поднос с храна и напитки, които да го чакат при събуждането, Венсан бе завладян от първичния страх, че може да се случи някоя катастрофа и тя и останалите да не са тук, за да му дадат така необходимата храна. Вече знаех колко е важно да се нахрани. Ако не ядеше и не пиеше, събудилият се ревенант умираше. Това означаваше, че Венсан ще премине от състояние на временна смърт в постоянна.