След като излязохме от галерията, двете с Джорджия тръгнахме по Рю дьо Сен, покрай минималистични галерии и натъпкани антикварни магазинчета. Погледнах към „Ла Палет“, кафенето, в което се бях запознала с Венсан и Женвиев миналата есен. Навън се виждаха високи газови отоплителни тела, а масите под тях бяха пълни.
Забелязах русо момче на една от масите да води сериозен разговор с един мъж. На масата бяха отворени няколко тетрадки. Някой бе прекъснал момчето, докато е писало. Когато се приближихме, забелязах, че това е Артур. Джорджия го забеляза едновременно с мен.
— Този не е ли един от приятелите на Венсан?
Артур погледна към нас и трепна, когато се сети кои сме.
— Bonjour! Здравейте! — провикна се той след секунда колебание.
— Супер. Много ти благодаря, Джорджия. Той страшно се радва да ни види — измърморих аз, докато пресичахме улицата, за да отидем при него.
Мъжът, с когото Артур разговаряше, беше красив, по-възрастен, приблизително на възрастта на Гаспар. Стори ми се познат, но така и не успях да се сетя къде съм го виждала. У него имаше нещо странно, нещо във вида му ме притесни. Когато видя, че двете с Джорджия се отправяме към тях, той грабна вестника си и бързо се отдалечи.
— Поредният приятелски настроен дъртак — прошепнах на Джорджия, след това казах:
— Здравей, Артур.
Той се изправи любезно, за да ни посрещне.
— Здравей, Кейт. Джорджия, нали?
— Самата Джорджия — отвърна сестра ми.
— Какво ще кажете… — Артур посочи масата — да пиете по едно кафе с мен?
— Разбира се… — започна Джорджия.
— Не — прекъснах я аз. — Благодаря ти. Имаме си работа. Скоро имам среща с Виолет.
— А, да, за поредното кино. Тя е малко по-нагоре, пазарува.
Той вирна брадичка, след това ме загледа мълчаливо и на лицето му се изписа почти извинително изражение.
Аз също го изгледах, предизвиквах го да каже нещо. Ако искаше прошка, нямаше да я дочака от мен.
— Чао — рекох след кратко мълчание, стиснах ръката на Джорджия и я поведох по улицата.
Щом се отдалечихме достатъчно, тя се обърна към мен.
— Какво ти става? — попита. — Той се стараеше да се държи мило.
— Освен това ме изрита от едно събрание, задето съм човешко същество.
Сестра ми си пое рязко въздух.
— Ами!
— Точно така.
— Значи са расисти — реши Джорджия. — Работата е там, че е готин. Кейти Дребосъчеста, той не ти ли напомня на…
— Кърт Кобейн.
— Абсолютно!
Бяхме се отдалечили от кафенето, когато видяхме Виолет на половин пресечка пред нас да разглежда една витрина. Щом ни видя, че вървим към нея, тя се усмихна широко и помаха.
— Здрасти, Кейт! Здрасти… — След това видя кой е с мен.
— Браво. Злото джудже — изпъшка Джорджия. — Аз вдигам гълъбите — рече тя достатъчно високо, за да я чуе Виолет, и пресече улицата.
Новата ми приятелка се държа така, сякаш нищо не се е случило.
— Тъкмо се канех да ти звънна за филма.
— И аз — отвърнах, — но видяхме Артур и той ни каза къде да те намерим. Имаме още час, може би дори два, но ако искаш, можем да отидем и сега.
— Чудесно — отвърна тя. — Другата възможност беше да седя с онзи кисел дръвник в „Ла Палет“ и да те чакам.
— Кисел дръвник ли? — попитах изненадано. За втори път казваше нещо грубо и грозно за партньора си. Не че бях на друго мнение.
— Понякога Артур е голям досадник. С него съм от векове, но понякога направо ме побърква. — Тя ми се усмихна заговорнически.
Разсмях се, стиснах й ръката и я поведох към най-близкото кино.
— Много, ама много странно — заяви Виолет, докато пиеше кафе.
— Предупредих те — рекох и налях сметана в горещия си шоколад.
— Реших обаче, че има нещо общо с… нали знаеш… Бразилия. Нали така се казва. Ако го бяха кръстили „Шантава паралелна вселена“, нямаше да го избера.
Усмихнах се и си припомних объркването и отвращението по лицето на Виолет, докато гледахме сцената с фейслифтинга. Специалните ефекти все още не бяха в речника й на киноман. Значи в бъдеще щях да избирам по-стари, класически филми.