— Хъркам ли? — попитах сънено.
„Ти никога не хъркаш. Съвършена си.“
— Ха! — възкликнах. — Много се радвам, че не усещаш миризми, когато спиш. Така поне не ми се налага да скачам от леглото, за да си мия зъбите, преди да си кажем и една дума.
Макар да не го виждах, си представих как се усмихва.
— Липсваш ми — признах аз. — Как само ми се иска да съм у вас, да лежа в леглото ти и да ти правя компания.
„Да правиш компания на студеното ми, вдървено тяло ли? — В гласа му се появи весела нотка. — Вместо да си поговориш с мен? — Трябваха ми няколко секунди, докато чуя следващите думи: — Значи харесваш тялото ми повече от ума.“
— Харесвам и двете — заявих инатливо аз. — Държа обаче да кажа, че има нещо в човешкото докосване, което ми се струва жизненоважно за една връзка. Не бих излизала с призрак.
„Добре, никакви призраци. Затова пък с ревенант става.“
— Само с един — уточних аз. Как само ми се искаше да го прегърна. Вместо това прегърнах възглавницата. В мен избуя цветето на желанието, докато си го представях как лежи до мен. — Желая те — прошепнах, без да съм сигурна дали е чул заглушените от възглавницата думи.
„Желание… — За момент в главата ми се възцари мълчание, след това го чух отново. — Желанието е странно нещо. Когато съм с теб — телом — непрекъснато съм нащрек. Непрекъснато се боря със себе си. Не се познаваме отдавна и искам да си сигурна какво желаеш, преди да… направим следващата крачка.“
— Много добре знам какво искам — настоях аз.
Венсан не обърна внимание на казаното от мен и продължи: „Сега обаче, тук, където докосването е невъзможно… истината е, че те желая толкова силно, че ме боли“.
Седнах изненадано и огледах стаята, докато се опитвах да преценя къде точно се намира той.
— Никога досега не си ми казвал подобно нещо.
„Опитвах се да ти устоя, както се опитвах да устоя на желанието да умра. Колкото повече се стараеш, толкова по-трудно става.“
Останах неподвижно за минута, напълно слисана от думите му. Сетивата ми бяха нащрек. Пръстите ми потръпваха и ароматът на цветята на мами на нощното ми шкафче неочаквано ми се стори опияняващ.
— Каза, че умирането е като наркотик за теб — обобщих аз.
„Въпреки това избрах теб. Представям си, че когато времето ни най-сетне дойде, ще бъде много по-прекрасно от всички прехвалени свръхестествени награди.“
— И кога точно ще дойде нашето време? — попитах колебливо.
„Ти кога искаш?“
— Сега.
„Лесен отговор, след като не е възможно да се случи.“
Имах чувството, че усетих тъжната усмивка на Венсан.
— Тогава скоро — отвърнах аз.
„Сигурна ли си?“ — Думите трепкаха като крила на птици в главата ми.
— Напълно — отвърнах и усетих как тялото ми потръпва, но веднъж взела решението, умът ми бе съвършено спокоен. Бях мислила по този въпрос. При това много. Сексът — поне за мен — беше нещо, което да направиш с онзи, с когото възнамеряваш да останеш. Нямаше съмнение, че исках да остана с Венсан. Интимността беше следващата напълно естествена крачка.
Останах в леглото още половин час и разговарях с Венсан. Оставих телефона на възглавницата, да не би мами да влезе. Не че тя някога влизаше. Ако обаче се случеше, щях да имам извинение, че разговарям с въздуха.
Венсан щеше да бъде дежурен през целия ден заедно с Жул и Амброуз, така че щом той тръгна, аз станах, закусих и излязох. Предишния ден бяха направила проучване и открих, че епископ Сен Куен, на когото бе кръстено градчето, починал във вилата на крал Дагоберт през 686 година. Тъкмо до тази вила са ходили пилигримите и целият град бил издигнат около култа на Сен Куен.
Кралската вила вече не съществуваше, но аз открих уебсайт, в който се казваше, че по всяка вероятност се е намирала на мястото на църква издигната през дванайсети век, запазена и до днес. Реших да започна проучването си в района около църквата и едва след това да разширя търсенето, докато не открия нещо.
Качих се на метрото до „Мари дьо Сен Куен“, малко извън най-северната парижка линия, и се отправих към църквата, като използвах картата на квартала на станцията на метрото.
През петнайсетте минути, през които вървях пеша, сградите се промениха от съвременни стъклени в запуснати тухлени блокове, полуприкрити от сателитни чинии, закачени пред всеки прозорец. Когато най-сетне стигнах при църквата, останах изумена от ниската каменна сграда, сгушена по средата на неподдържани блокове. Видях банда начумерени момчета, облегнали се на близка ограда, и се отправих към входа на църквата, стиснах бравата и се опитах да я отворя, но се оказа заключена.