Артур се биеше с други двама нума, беше застанал като щит, за да предпази нас двете с Джорджия. Предположих, че стратегията му е да ги забави, докато Виолет или Венсан се отърват от своите врагове и му се притекат на помощ, за да изравнят силите. Изглежда се справяше успешно, докато с едно съвместно усилие двамата пробиха защитата му и се озоваха пред мен.
Вдигнах меча си навреме, за да посрещна противника, след това отскочих настрани и го оставих да ме последва. Острието му се плъзна по моето и върхът остърга калдъръма. Артур се втурна покрай мен към Джорджия и последва втория нума, който се беше завтекъл към нея. Нямах нито време, нито възможност да погледна натам, но бях сигурна, че той ще я защити по-добре от мен. Аз трябваше да следя внимателно всяко движение на моя нума и разполагах с две секунди, за да отскоча назад от него и да възвърна равновесие.
„Не мога да го направя.“ В мига, в който ми мина тази мисъл, ме обзе паника и имах чувството, че духът ми напуска тялото. Имах чувството, че съм се издигнала във въздуха и гледам надолу към себе си: тийнейджърка, застанала в алеята, размахала меч пред два пъти по-едър от нея мъж. „Не мога — помислих си отново. — Твърде много ме е страх, за да помръдна дори.“
Врагът пристъпи към мен. Вгледах се в студените му, жестоки очи и това се оказа предостатъчно. Усетих как адреналинът изпълва вените ми, а сърцето ми блъска в гърдите. Стегнах се неочаквано. Наддадох вик, който дори не си дадох сметка, че излиза от моето гърло, и се задвижих, замахвах, отстъпвах назад, отскачах настрани, за да избегна меча му, преди да се втурна към него и да го накълцам. Той успешно отбиваше всеки мой удар, но аз също успявах да парирам неговите.
Времето сякаш застина и най-неочаквано врагът ми се озова на земята. Зад нума беше застанал Венсан и го беше пронизал с меча си.
Инстинктивно се завъртях, вдигнала меча, докато оглеждах алеята за нова опасност. Виолет бе на няколко метра, побутваше с крак неподвижна грамада на паважа и с всички сили се опитваше да изтегли меча си от безжизненото тяло. Венсан бе поразил както своя враг, така и моя.
Джорджия се беше свила на топка пред входа и Артур се довлече и се отпусна до нея. Притискаше горната част на ръката си, а кръвта се стичаше от раната на рамото му. Той изрита нещо до крака си и отрязаната глава на нума се изтърколи настрани и спря близо до тялото.
Затичах към Джорджия, когато тя се поизправи. Сякаш изпаднала в унес, тя протегна ръка към Артур.
— Добре ли си?
Той ми се стори изненадващо силен след подобна тежка рана. Погледна гневно обезглавения труп.
— Ще се оправя — изръмжа той.
Останалите се втурнаха към нас. Венсан погледна раната, свали тениската си и я метна на рамото на Артур, след което стегна възела под ръката.
Виолет прокара нежно ръка през косата на Артур и извади телефона си.
— Жан-Батист? Те се върнаха. Имаме четирима мъртви нума… Близо до Монмартър. Да ги оставим ли или ще изпратиш някого за телата?
Тя уточняваше подробностите, докато Венсан вдигаше изоставените палта.
— Най-добре да се върнеш с нас в „Ла Мезон“ — рекох на Джорджия. Докато й помагах да се изправи, погледнах Венсан, който се беше върнал и си обличаше палтото. Поклати глава и сви безпомощно рамене. Напълно бях забравила забраната на Жан-Батист сестра ми да влиза в къщата. По дяволите правилата му!
— Предпочитам да се прибера — заяви тя и с тези думи разреши всички трудности.
— Ще ви качим в такси — предложи Венсан и й помогна. Джорджия трепереше толкова силно, че едва се държеше на крака.
— Артур ще се оправи ли? — обърна се тя към Виолет за пръв път тази вечер.
— След няколко дни ще заспи. Тогава раната сама ще се излекува — отвърна тя убедено. Веднага пролича, че е преживявала подобни трудности неведнъж.
Щом излязохме на главната улица, Венсан спря такси.
— Прибирате се право вкъщи. Не спирайте абсолютно никъде по пътя — провикна се той, когато таксито потегли.
Жул чакаше пред блока, когато пристигнахме. Отвори вратата на таксито, помогна ни да слезем, след това се наведе, за да плати на шофьора.
— Разбрах, че си била невероятна — похвали ме той, докато вървяхме към входа.
— Какво? — попитах объркано.
— Кейт, ти си истински супергерой, който успешно се бие с нума — отвърна той и очите му заблестяха от възхищение. Прегърна ме през раменете и ме притисна до себе си.
Покрай притесненията си около Джорджия и Артур напълно забравих как въртях меча в алеята. „Бих се с нума — не можех да се начудя аз. — Този път успях без Венсан да е в мен.“ Поклатих недоумяващо глава, вдигнах поглед към Жул и признах: