„О, не — помислих си аз. — Оплесках нещата. Сега тя ще го приеме като предизвикателство.“ Побързах да променя темата:
— А и какво му е на сладура Себастиен?
— Всичко си му е наред — рече тя и погледна замечтано към тавана. Неочаквано на лицето й се изписа страх. — Нищо освен това, че… боже господи, Кейт! Снощи го зарязах и дори не му звъннах! Бързо, дай ми телефона! Трябва да е в чантата.
Вдигнах подноса, докато тя нареждаше някакво извинение на гласовата поща на Себастиен и обясняваше защо се била покрила. Добре поне, че все още се притесняваше за него и полагаше някакво усилие. Интересът й към Артур бе просто увлечение към герой. Като знаех какво представлява Джорджия, до обяд щеше да е напълно забравила за него.
Двамата с Венсан седяхме един до друг и се взирахме в купа човешки тела на известната картина на Жерико „Салът на Медуза“. Той ме убеди да го заведа в Лувъра, въпреки че беше уикенд и беше пълно с народ.
— Искам да ме научиш на изкуство, за да разбера защо те пленява толкова много — помоли той. Това ми се стори толкова романтично, че преди още да довърши мисълта си, аз го поведох към музея.
Седнахме в една от любимите ми зали, в която имаше мелодраматични исторически платна с размерите на огромни легла. Великолепната сцена пред нас ми се стори необичайно подходяща за фон на разговора за немъртвите суперсили.
— Каква е тази работа с трансфера на енергия? — попитах.
— Трансфер на енергия ли? — повтори объркано Венсан, очите му бяха приковани на сцената пред нас. Той изглежда мислеше над въпроса, сякаш бе загадка. Разлагащите се тела явно никак не го притесняваха — забелязах, че преценява разположението на живите хора, за да си изработи стратегия колко може да спаси наведнъж.
— Да. Жул спомена за тази работа снощи. Предупреди ме, че Джорджия щяла да бъде слаба, защото Артур щял да поеме енергията й. Какво означава това?
Венсан откъсна поглед от платното.
— Нали знаеш защо умираме за хората?
— Освен защото притежавате изпълнени с хуманност нетуптящи немъртви сърца ли? — пошегувах се аз. Венсан пое ръката ми и я притисна към гърдите си. — Добре де, биещи немъртви сърца — поправих се аз и с нежелание отдръпнах ръка. — Ако умреш, докато спасяваш някого, ги възкръсваш на възрастта, на която си изгубил живота си като човек. Това е вътрешен подтик, който запазва безсмъртието ти, нали правилно съм разбрала?
— Напълно — потвърди Венсан. — Знаеш обаче, че ние умираме от време на време — в мирно време по веднъж в годината. Повечето от нашите „спасителни мисии“ не включват смърт. Не си ли се замисляла защо ни е да прекарваме безсмъртния си живот, като бдим над вас, ако нямаше нещо сериозно, което да ни привлича? Каквото и да си чувала за супергероите, нито един от тях не е хукнал да спасява човешката раса единствено от добро сърце.
Веднага се замислих за Виолет. Двамата с Артур бяха издържали до шейсет и едва тогава бяха загинали заради някого, и то единствено защото Жан-Батист имаше нужда от тях. Меко казано, двамата не бяха във възторг от работата си.
Венсан се обърна към мен и преплете пръсти с моите.
— Представи си, че всички притежават подобна жизнена енергия.
Кимнах и си представих всички туристи в стаята с блестящ облак вътре в тях.
— Знаеш, че когато някой преживее случка, в която се докосне до смъртта, понякога страда от посттравматичен стрес. Опитай се да си представиш това като енергия, като жизнена сила, която временно е изсмукана от тях.
Спомних си собственото си докосване до смъртта миналата година.
— След като едва не бях смачкана в кафенето, бях доста слаба и разтреперана през следващите дни.
— Именно — рече Венсан. — Ако някой ревенант е отговорен за спасяването ти, енергията или силата, която е образно казано „изсмукана“ от бъдещата жертва, буквално се влива в ревенанта в продължение на часовете и дните, които са необходими на човека да се възстанови.
Замислих се за момент, след това го зяпнах изненадано.
— Значи, когато двамата с Шарлот ме спасихте, сте поели енергията ми. Същото важи за Артур и Джорджия.
Венсан кимна.
— Ами онова момиче, което едва не беше прегазено от камиона? Видях го след това, седеше край пътя, беше изпаднало в шок.
— Затова имах достатъчно сили да се изправя на крака след катастрофата — потвърди той. — Енергийният трансфер ни прави по-силни физически. Мускулите ни, косата, ноктите, всичко получава тласък. Това за нас е нещо като инжекция от допълнителни сили. — Той ме наблюдаваше в очакване на реакцията ми.