— Значи искаш да кажеш, че излизам с дрогирано зомби, което си е намислило предсмъртното желание и ме използва, защото съм източник на енергия. Ами… — погледнах го сериозно, доколкото това беше възможно — можеше да е и по-зле.
Смехът на Венсан накара няколко човека да се обърнат към нас и двамата станахме, готови да си тръгваме, преди да сме привлекли повече внимание.
— Значи Артур ще се оправи — попитах аз, докато минавахме покрай огромното платно с коронацията на Наполеон.
— Да, освен всичко друго благодарение на Джорджия, която му е дала силата си. — След тези думи Венсан откъсна очи от моите и погледна подозрително настрани. — Всъщност него изобщо не го боли, да не говорим, че е зареден с енергия.
„Това пък какво трябва да означава?“ — помислих си аз и усетих как любопитството ми се засили. След това отново насочих вниманието си към онова, което казваше:
— Раната му обаче няма да се излекува напълно, преди да заспи. И тъй като е тежка, сигурно ще остане на легло цял ден, след като се събуди.
— Защо?
— Колкото по-тежка рана ти бъде нанесена преди големия сън, толкова повече време ти е необходимо, за да се възстановиш — заяви той и сви рамене, сякаш казаното от него е напълно логично. — Ако откъснат крайник трябва да се скачи по време на съня, може да се окаже, че ни трябва още ден, дори два след събуждането. За регенерирането на различни части на тялото понякога са необходими дори седмици.
Гадост! Исках да науча всичко за ревенантите, но понякога подробностите, които Венсан ми казваше, попадаха в категорията „Прекалено много информация“. Както сега. Опитах се да не си представям казаното от него преди малко и се замислих над последствията. Докато излизахме от музея и се насочвахме към моста, който пресичаше Сена в нашия квартал, се замислих над наученото.
Връзката между ревенанти и хора беше, меко казано, симбиотична. Хората разчитаха на ревенантите (макар и несъзнателно) по същия начин, както ние разчитахме на лекарите да спасят живота ни. Ревенантите имаха нужда от хора не само за да съществуват, но и за да облекчат емоционалната и физическата болка, свързана с начина им на живот. „Или начина на смърт“ — помислих си мрачно.
Без ревенантите хората щяха да продължат да съществуват… мнозина обаче щяха да умрат много по-бързо. Без хората съществуването на ревенантите беше обречено. Да не говорим, че те бяха започнали живота си като човешки същества.
Системата работеше от много отдавна. Проблемите възникваха единствено когато се случеше нещо необикновено, като например, когато човек и ревенант се влюбеха. Мислите ми отново се върнаха към нашето положение. След като бях решила да се срещна с guerisseur — ако успеех да я намеря, когато е в магазина — трябваше да знам какви въпроси да задам. Тъй като Венсан беше в настроение за обяснения, реших да се задълбоча.
— И как точно става? Може ли ревенант да умре от… естествена смърт — и просто… ами просто да престане да съществува?
— Възможно е — рече той. — Никой обаче не може да устои на изкушението да се жертва.
— Чакай, мислех, че колкото повече остаряваш, толкова по-малко страдаш — отбелязах объркано.
— До определен момент, а след това, когато наближи времето за естествената човешка смърт, все едно махалото забързва и страданието става по-силно от когато и да било.
Потръпнах, Венсан забеляза и ме прегърна, привлече ме към себе си и продължихме разходката.
— Гаспар ми разказа за свой познат, италиански ревенант — някой си Лоренцо. Той бил на няколко века и почти не изпитвал желание да умира. По едно време всички смърти и спасявания, които бил преживял, му дотежали и той решил да се уедини. Изолирал се в убежището си на върха на една планина и заживял като отшелник. Дошли и го отвели — по онова време бил над осемдесет — и му помогнали да открие човек, когото да спаси. Той признал, че физическото и умственото му страдание го връхлетяло като приливна вълна, и то за броени дни. Копнежът да се жертва за някого бил толкова силен, че не му позволил да легне и да умре, което било единственото му желание.
Мълчахме дълго, докато осмислим историята.
Независимо дали двамата с Венсан щяхме да открием начин да го спасим от страданието, не можехме да предотвратим и един от няколкото трагични изхода. Ако той успееше да живее дълго като мен, някой ден щеше да стигне до момента, който нито един ревенант не е в състояние да премине — независимо дали е на осемдесет или повече. Той щеше да се жертва заради друг и да се събуди три дни по-късно, отново на осемнайсет. Аз щях да умра, а той щеше да остане безсмъртен. Изход нямаше.