Когато усети отчаянието ми, Венсан ме привлече до парапета на моста. Останахме хванати за ръце, докато наблюдавахме как водата се завихря. Това бе съвършената метафора за безспирния поток на времето.
23.
На следващия ден, докато бях на училище, Виолет ми пусна есемес, за да попита дали искам вечерта да отидем на кино.
Веднага отговорих.
Аз: Чакат ме много домашни. Извинявай, но не става.
Виолет: Тогава кафе.
Аз: Супер! След училище. „Сен Луси“.
Виолет: Направо там.
Усмихнах се и си помислих, че английският й става все по-добър. Дори използваше кратки изречения! За няколко седмици бе започнала да се държи и говори като нормална тийнейджърка, а не като овдовяла херцогиня. Когато я чувах да говори на френски с останалите… определено личеше, че беше понаучила повече „улични“ изрази.
Когато пристигнах, тя вече ме чакаше и стана, за да ме поздрави с широка усмивка. Целуна ме по бузите и възкликна.
— Кейт! Беше наистина невероятна в събота вечерта!
Седнахме и тя продължи да ме възхвалява, но вече по-тихо, така че хората наблизо да не могат да ни чуят.
— Все още не мога да повярвам как добре се биеш след нищо и никакви двумесечни тренировки. Разказахме на Гаспар и макар че той каза, че нямал пръст в тази работа, веднага пролича колко е горд.
— И ти беше страхотна! — рекох напълно сериозно. — Онзи тип беше толкова по-як от теб, но ти направо го закова.
Тя махна с ръка, сякаш това бе едно нищо.
— И така… какво мислиш за Венсан? Чакай… Monsieur? — Тя помаха на минаващ наблизо сервитьор, за да си поръчам горещ шоколад.
Наведох се към нея.
— Беше невероятен. Добре че срази моя нума, защото нямам представа още колко време щях да издържа.
Тя се поколеба. Наблюдаваше ме.
— Какво? — попитах.
— Той май не се биеше на сто процента — отвърна тихо тя. — Под очите му има кръгове. Струва ми се прежълтял. Личеше му, че е опитен боец, но май нямаше много физическа сила.
Сведох поглед към масата.
— Права си, Виолет. Виждала съм го единствено по време на тренировки, но сигурно можеше да срази онези типове сам, ако не беше… — Замълчах.
— В толкова лоша форма. — Тя довърши изречението вместо мен и докосна ръката ми. — И аз си помислих същото. Само че преди това исках да чуя какво ще кажеш ти, тъй като не знам как се представя обикновено. Нямах представа, че проектът му се отразява толкова зле, докато не го видях да се бие. Ти обаче не се притеснявай. Нещата ще се оправят — рече мило. — Ами ти? Някакъв напредък?
— Нищичко — отвърнах.
Тя стисна тъжно устни и въздъхна.
— Не се притеснявай, Кейт. Сигурна съм, че всичко ще се оправи. — По изражението й личеше, че не говори сериозно. Беше несигурна, може би дори разтревожена. Определено беше несигурна.
Тъкмо тогава донесоха поръчката. Отпих горещата пяна, докато вдъхвах наситения аромат на какао, и се запитах за стотен път защо не можеше Венсан да е нормално момче.
— Добро утро, mon ange! Къде ти е роклята? — провикна се Венсан. Беше се облегнал на портата на парка точно срещу нашата врата. Вместо с дънки и яке, както обикновено, беше с костюм и вратовръзка. А пък колко беше готин! Аз обаче бях в дрехи за тренировка и го изгледах изпитателно.
— Време е за тренировка. Кажи, господин Уолстрийт, защо си с костюм?
— Не получи ли есемеса ми?
Извадих телефона и видях есемеса от Венсан, получен в три след полунощ. „Утре да си в официално облекло. Ще те водя на официално събитие.“
— Официално събитие ли? — попитах. — Какво е това официално събитие в събота сутринта.
— На сватба — отвърна простичко Венсан.
— На сватба ли ще ме водиш? Защо не ми каза преди три сутринта?
— Защото не бях сигурен, че искам да те заведа.
Сигурно изражението ми бе достатъчно красноречиво, защото той побърза да обясни:
— Нямах това предвид. Просто не бях сигурен дали искам да видиш какво представлява ревенантска сватба. И без това си имаме предостатъчно проблеми. Реших, че ще изникнат прекалено много… въпроси.