Свещеникът продължи с обичайната брачна церемония, прекъсвана на места от струнен квартет. Музиката се понасяше из църквата като симфонична мъгла и придаваше неземно звучене на необичайното събитие. Когато стигнаха до клетвите, булката и младоженецът застанаха един срещу друг и си обещаха да се обичат и да си бъдат верни, „докато и двамата съществуваме“. „Звучи интересно“ — помислих си аз.
Опитвах се да запомня всичко, което се случваше. Когато се женеха хора, те си обещаваха много неща за десетилетията съвместен живот. Тази двойка заявяваше пред гостите от братството, че имат желание да останат заедно… завинаги. Или поне за много дълго време.
Когато церемонията приключи, двамата се целунаха, след това се хванаха за ръцете и поведоха останалите по стълбите и навън от параклиса. Щом излязоха на улицата, процесията вървя десет минути по островчето, слязохме по други стълби и пристигнахме пред Плас Дофин, павиран парк с избуяли дървета, който се врязваше в Сена. Беше издигната просторна бяла тента с газови отоплителни тела, които създаваха уют.
Двамата с Венсан си взехме чинии с храна и излязохме от тентата, за да седнем на самия край на кея, покрит с топли одеяла за събитието. Спуснахме крака над водата и ядохме филе и огретен от картофи.
— Нищо ли няма да питаш? Нещо да кажеш? Някакви екзистенциални мисли? — попита най-сетне Венсан.
— В момента толкова много неща ми минават през главата, че дори не знам откъде да започна — признах аз.
— Започни с основното и спести екзистенциалното за по-късно. — Той остави празната чиния на одеялото и ме погледна очаквателно.
— Добре. Кои са булката и младоженецът?
— Жорж и Шантал. Той е от осемнайсети век, я тя от 1950. Той е французин, тя — белгийка.
— Как са се запознали? Не съм забелязала да пътувате много.
— Запознали са се на съвет — среща на консорциума ни, която се провежда на всеки няколко години. На големите идват от цял свят. Ние обикновено ходим на европейските.
— Международна среща на ревенантите. Това да не би да е нещо като Обединени нации на мъртвите? — прихнах аз, но се овладях, когато забелязах сериозното му изражение.
— Това е древна традиция. Тези срещи са строго секретни, разбира се — поради обичайните мерки за сигурност. В противен случай би било все едно да се предложим на тепсия на нума.
— Значи така са се запознали младоженците. На политическа среща.
— Да. Освен че тези срещи са информационни, те предлагат много възможности за запознанства. Трудно е да срещнеш партньор, когато социалният ти кръг е ограничен.
Шарлот ми беше казала същото. Бях решила, че тъкмо затова тя нямаше гадже. Сега вече знаех, че е влюбена в Амброуз от години. Запитах се как ли се справя без Шарл. Често си пишехме имейли, но не се бяхме чували, откакто близнакът й избяга.
Венсан започна да си играе разсеяно с пръстите ми и отново привлече мислите ми към настоящето.
— Повечето ревенанти имат ли партньори? — попитах аз. — Питам, защото Амброуз и Жул ми се струват щастливи и доволни, че са сами.
— Двамата са все още „нови“. Да пожелаят да се обвържат би било все едно съвременен тийнейджър да реши да се ожени. Защо да си вързан с един човек, след като животът ти едва започва? По-точно казано, животът след смъртта — поправи се той.
— Ти обаче нямаш нищо против да си само с едно момиче — пошегувах се аз, след това се почувствах неловко.
Венсан се усмихна.
— Нали не си забравила, че аз съм различен? Щях да се женя, когато бях човек. Може би просто съм от мъжете, които търсят обвързаност — обясни той. — Та да се върнем на темата — продължи и ми се усмихна срамежливо, — след неколкостотин години ергенски живот хората като Жорж често искат да се обвържат. Сигурно това е част от човешката ни същност, която се запазва и след смъртта. Имаме нужда да обичаме и да бъдем обичани.
— Ами Жан-Батист? Той е все още сам.
Венсан погледна към водата и се ухили.
— Той е много дискретен в това отношение.
— Какво? — възкликнах аз. — Искаш да кажеш, че Жан-Батист си има гадже ли?
Той изви вежда и ми се усмихна, поклати глава.
— Тогава любовница. Момче ли? — ахнах, когато ме осени истината. — Гаспар ли?
Венсан се усмихна широко.
— Не ми казвай, че досега не ти е минавало през ума.
Поклатих глава. След като вече знаех, всичко си идваше на мястото. Двамата бяха съвършени един за друг.