Венсан скочи и отнесе чиниите в тентата. Върна се и седна до мен.
— Донесъл съм ти нещо, Кейт. — Бръкна в джоба на сакото и извади малка кесийка от червено кадифе.
Разхлаби връзките, извади медальон и внимателно го постави в дланта ми.
Беше златен диск колкото монета от един долар, обточен с два кръга от ситни, златни, плътно застъпени топченца. В средата на диска се виждаше тъмносин триъгълен камък с гладка, леко заоблена повърхност. Между камъка и редиците топчета се виждаха фини златни нишки във формата на пламъци. Изглеждаше старинно, много подобно на гръцките бижута в галерията на деди.
— Господи, Венсан, великолепно е — едва намерих сили да изрека, защото гърлото ми се сви от обзелите ме чувства.
— Това е signum bardia, знакът, който ще показва на ревенантите, че си свързана с нас, че знаеш какво представляваме и може да ти се има доверие. Жан има такъв и никога не го сваля.
Очите ми се напълниха със сълзи. Стиснах медальона в ръка и прегърнах Венсан през врата. После го пуснах, за да избърша сълзите си.
Усмивката му ми се стори колеблива.
— Значи ти харесва.
— Венсан, „харесва“ изобщо не е точната дума. Той е неземно красив. Откъде го взе? — попитах, тъй като не можех да откъсна очи от изящния накит.
— От съкровищницата ни.
Стрелнах го с поглед.
— Значи е на Жан-Батист?
Той се усмихна уверено.
— Не. Въпреки че е в неговата къща, съкровищницата принадлежи на френските ревенанти. Тези накити се предават от хилядолетия. Това бижу е записано като последното използвано от един от пратениците ни в Константинопол през девети век.
Ококорих се.
— Сигурен ли си, че е за мен? Да не би някой да има нещо против?
— Показах го на Жан-Батист и Гаспар и те ме поздравиха за избора, бяха единодушни, че е много подходящ за теб. Сега е твое. Не трябва да го връщаш. Поне така се надявам. — Усмивката му беше искрена, също и очите.
Леле! Погледнах висулката и проследих пламъците с пръсти. Венсан се наведе над накита с мен.
— Интерпретациите на символите са най-различни. Написани са книги за signa bardia — но пирамидата би трябвало да означава живот след смъртта, а трите ъгълчета символизират трите ни дни сън. Пламъците представляват аурата и единствения начин, по който можем да бъдем унищожени. Кръгът е безсмъртието.
Не откъсвах очи от него, неспособна да повярвам, че това древно бижу, символ на вида на Венсан, е мое. Той го взе от ръката ми и нежно ми го сложи на врата. Изражението му, когато ме погледна след това, бе прекрасно като самото бижу.
— Благодаря.
— Бих казал „за мен беше удоволствие“, но истината е, че удоволствието не беше само мое. Този подарък не е единствено от мен. Той е от всички нас. Знам колко много се разстрои, когато Артур те накара да се почувстваш като аутсайдер. Искам да си сигурна, че това не е така. Не си ревенант, въпреки това си една от нас. Този signum означава, че си част от братството.
Отпуснах се в прегръдката му, затворих очи и ми се прииска никога нищо да не се променя. Най-съкровеното ми желание бе времето да спре и да остане така завинаги.
24.
Двете седмици след последния път, когато ходих в „Дьо Корбо“, ми се сториха вечни. Най-сетне дойде вторник и аз бях готова да изскоча от последния час и да хукна съм магазинчето за реликви.
Затова, когато излязох от училището и видях, че Жул ме чака, ми се стори, че някой е хванал китките ми и ми е сложил белезници.
— Жул — започнах, без да скрия разочарованието си, — какво правиш тук?
— И аз се радвам да те видя, Кейт — отвърна весело той. — Гаджето ти ме помоли да ти стана бодигард днес следобед.
— Какво? — възкликнах аз.
Жул пристъпи напред и ме целуна по бузите, а аз се дръпнах назад, при което той се разсмя.
— Не съм виновен! — обясни и отстъпи с вдигнати ръце, сякаш казваше „предавам се“. — Венсан поема опасните мисии, докато за мен остава честта да спасявам дамите в беда.
— Няма никакъв проблем. Само че имаше нещо, което исках да свърша… сама. — Едва тогава осмислих казаното от него. — Каква е тази опасна мисия? — попитах и впих очи в него.
— А, най-сетне ми обърна внимание — ухили се той. — Може ли да ти кажа повече, след като се качим в колата и се дръпнем от автобусната лента. — Жул посочи беемвето, паркирано неправилно на няколко метра. Видях, че приближава автобус и присветва с фарове, за да се дръпнем. Побързах да скоча в колата, преди шофьорът да вдигне скандал.