— Леле, тръгваш просто така — отбелязах аз. — Как мислиш, колко време ще отсъстваш?
— Ден-два. Зависи какво ще открия, когато стигна, и каква е информацията. Макар да имам чувството, че Жан-Батист ме изпраща, за да проверя лично как е Шарл, вместо да звъни по телефона.
Кимнах и макар да ми стана мъчно, че той заминава — напоследък се бяха случили толкова много неща, че откакто той се събуди, почти не ни беше останало време да се видим — почувствах облекчение. В момента единственото, което исках, бе да се добера до „Дьо Корбо“.
26.
Когато на следващата сутрин двете с Джорджия излязохме от нас, Жул ни чакаше в колата си и аз усетих как сърцето ми трепна. Сигурно Венсан бе заминал. Проверих телефона, намерих прощален есемес и сърцето ми се разтуптя. Днес беше денят.
— Вече и шофьор ли си имам? — попитах, докато се качвах отпред, а Джорджия се настани отзад.
— Венсан щеше да дойде, но полетът му беше в шест сутринта и трябваше да е на летището в пет.
— Добре че не ви се налага да спите — отбелязах.
Жул по навик погледна към огледалото за обратно виждане, за да провери дали Джорджия е чула. След това изглежда се сети, че тя вече знае — и се отпусна отново.
„Вече ме приема като една от тях“ — помислих си аз, усмихнах се и докоснах медальона, скрит под блузата.
— Не питах това. С какво сме заслужили да ни откараш до училище? Да не би през нощта нума отново да са нападнали?
Казах го като шега, но строгото лице на Жул ми подсказа, че съм познала.
— Не може да бъде! — ахнах.
— Да. Домовете на други двама ревенанти в Париж са били претърсени — единият снощи, а другият рано сутринта, и двата пъти, докато собствениците са били навън.
— Това какво общо има с нас? — обади се Джорджия от задната седалка. — Не че не ми е приятно някой да ме кара до гимназията.
Жул отново погледна в огледалото за обратно виждане.
— Нападението след концерта на гаджето ти, последвано седмица по-късно от четири влизания с взлом от врага, означава, че нума отново са се задействали. Венсан се притеснява, че е възможно ти, Кейт, да се окажеш мишена.
— Защо пък аз?
— Нума много добре знаят, че той е заместникът на Жан-Батист и че си му гадже. Като те отвлекат — или нещо дори по-лошо — е съвършеният начин да го провокират. Венсан иска някой да те наглежда, докато той се върне и поеме сам тази задача.
Това бе твърде много информация.
— Имам желание да ти кажа, че мога и сама да се грижа за себе си, само че след като се бих с онези двамата в алеята ще ти благодаря за грижите и ще млъкна.
— И така, Жул — приведе се напред Джорджия, — не че не съм ти благодарна, че защитаваш сестра ми от лошите зомбита, но след като разговорът — поне така ми се струва — приключи — замълча, за да постигне желания ефект, — искам да те попитам нещо друго. Кейт ми каза, че Артур бил писател.
С ужас установих, че сестра ми все още си пада по Артур. Откакто двамата със Себастиен скъсаха миналата седмица, тя споменаваше ревенанта поне по веднъж на ден.
— И той пита за теб — заяви съвършено спокойно Жул.
— Наистина ли? — измърка Джорджия. — Разказвай!
— Питаше дали си се възстановила от травмата след нападението на нума. Видял те е на улицата онзи ден и му се е сторило, че изглеждаш добре.
— Да не би „изглеждам добре“ да означава „страхотно“ на езика от петнайсети век?
— Започна се — измърморих аз и чух смеха на Жул.
— Не се обиждай — продължи той, — но май го интересува повече фактът, че Виолет те ненавижда. Това си е истинско забавление за иначе скучния му живот на човек, който хем живее като женен, хем не се възползва от хубавото на брака.
— Хубавото… ммм — повтори Джорджия и измърка така, сякаш думата беше бонбон. — Да не забравиш да кажеш на Артур, че отново съм без гадже, веднага щом имаш случай.
Поклатих глава и Жул избухна в смях. Когато спряхме пред училището и Джорджия слезе, аз се приведох към него.
— Би ли почакал минутка?
Той кимна, но ми се стори объркан. Слязох от колата.
— Джорджия, смятам днес да пропусна училището. Ще ме покриеш ли?