Сестра ми ме изгледа подозрително.
— Това е толкова нетипично за теб, че сигурно имаш ужасно важна причина. Да не би да си решила също като Нанси Дрю да тръгнеш да търсиш съмнителните лечители? Виж ти. Как смяташ да си осигуриш мълчанието ми? — усмихна се хитро тя.
— Добре де, добре, ще накарам Жул да каже добра дума за теб пред Артур.
— Уреди ми среща с Артур и ще ти напиша извинителна бележка, подписана от мами.
— Ще се постарая — засмях се аз.
Обърнах се и се качих отново в колата.
— Кейт — повика ме отново Джорджия, вече беше сериозна. Поколебах се. — Внимавай, където и да си тръгнала.
— Обещавам — отвърнах, изпратих й въздушна целувка и се отпуснах на предната седалка.
— Какво става, Кейти? — попита неуверено Жул и се заигра с копчето на радиото.
— За днес имам задача извън училище.
Тези думи привлякоха вниманието му.
— Къде?
— В Сен Куен.
— Ще пропуснеш училище, за да отидеш на битака ли? Венсан знае ли какви ги вършиш? Чакай… не ми казвай. Разбира се, че не знае, иначе щеше да изчакаш да се върне.
— Венсан ли те накара да ме пазиш днес? — попитах го аз. Жул кимна. — Е, аз отивам в Сен Куен. Ти можеш или да ме закараш до станцията на метрото, или да ме закараш до Сен Куен. Както решиш.
Жул се подсмихна.
— Кейти, някой казвал ли ти е, че си невероятно убедителна? Да не би да си в училищния клуб по дебати?
Поклатих глава.
— Жалко — отвърна той и включи на скорост. Обърна и даде газ.
— Жул?
— Мхм.
— Ти как умря?
Бяхме в задръстване на околовръстното вече половин час. Досега си бъбрехме за незначителни неща, което включваше как Амброуз и Жул спасили наскоро хората от туристически автобус, който паднал в Сена. Само че въпросът, който му зададох, ме измъчваше от известно време, а сега, докато чакахме трафикът да помръдне, бе най-подходящото време да разбера.
— Ти ми каза, че си загинал по време на Първата световна война — продължих, — но как се случи? Определен човек ли спасяваше или защитаваше сънародниците си като войник.
— Няма нищо абстрактно в това да станеш ревенант — отвърна Жул. — Участието във войната не се брои. Ако се броеше, щяхме да сме много повече.
— Кого спаси?
— Приятел. Не ми беше точно приятел, просто друг художник, с чиято група се движех в Париж преди войната. Казваше се Фердинан Леже.
— Небезизвестният Фердинан Леже ли? — ахнах аз.
— А, значи си чувала за него.
В гласа му нямаше сарказъм.
— Стига, Жул. Много добре знаеш колко обичам изкуството.
— Той не беше толкова известен, колкото останалите в групата: Пикасо, Брак, Гри.
— Достатъчно известен е, след като съм чувала за него. Освен това миналото лято те видях в неговата галерия в музея за съвременно изкуство. Нали помниш… когато се престори, че не си ти, защото те познах, след като загина в катастрофата в метрото?
Жул се усмихна при спомена. Тъкмо появата му, след като го видях как умира, ме накара да хукна към дома на Жан-Батист и да се извиня на Венсан, но го заварих мъртъв в леглото. Едва тогава разбрах какво представлява. Исторически ден от живота на Кейт Мерсие.
— Да, там има мой портрет, името ми не е посочено. Не изглеждам добре. Приличам на робот. По-скоро приличам на робот-скелет. Това е обяснимо, защото когато го е рисувал, вече съм бил мъртъв.
— Да не би да говориш за „Картоиграчът“? — попитах. Не можех да повярвам.
— Да. Между битките бездействахме. Непрекъснато играехме карти. След войната един път, докато спях, го чух да казва на някого, че войникът от дясната страна го бил спасил. Аз обаче така и не успях да открия прилика със себе си. — Жул се усмихна на шегата си.
— Как се случи? Как го спаси?
— Дадох му противогаза си по време на германска атака с иприт. Щом паднах, врагът настъпи и застреля всички, които бяхме на земята.
„Какъв ужасен начин да умреш“ — помислих си аз. Въпреки че бях потресена, се постарах да говоря спокойно, за да продължи и той да говори.
— Защо го направи?
— Бях млад, той беше по-възрастен, известен художник. Уважавах го. Дори мога да кажа, че го боготворях.
— Добре, но колко хлапета биха се жертвали за идола си?
Жул сви рамене.
— Обсъждал съм въпроса с други ревенанти. Всички имаме чувството, че докато сме били хора, у нас е имало нещо, някакво самоубийствено желание да се проявим като филантропи. Това е единственото, което ни свързва.