Той замълча и ме остави да се питам дали бих дала живота си за друг човек. Едва ли щях да разбера, преди да погледна смъртта в очите.
Двайсет минути по-късно спряхме на паркинг на няколко пресечки от „Дьо Корбо“.
— Няма ли да ми кажеш какво си намислила? — попита Жул за четвърти път.
— Не — отвърнах и слязохме от колата. Спрях го. — Най-добре да ме изчакаш тук.
— Отговорът е: „В никакъв случай, госпожо капитан“. В никакъв случай няма да те пусна сама на непознато място, при това място, за което не искаш Венсан да разбира. Накара ме да те докарам, като намекна, че съм длъжен да те пазя. Сега се налага да ме изтърпиш.
Няколко секунди останахме загледани един в друг. Когато разбрах, че той няма да помръдне от мястото си, кимнах и тръгнахме към магазина. Беше ми приятно, че е с мен, защото се почувствах нервна и не бях сигурна как ще се справя, когато вляза.
От близката пресечка забелязах, че вътре свети, и сърцето ми заблъска като полудяло. Стори ми се, че гарванът на табелата ме изгледа злобно, когато приближихме. Спряхме пред вратата и Жул се обърна към мен, обзет от пълно недоумение.
— Накара ме да прекосим половин Париж, за да си купиш… — той се вгледа в предметите, изложени на витрината, след това отново се обърна към мен — керамична Дева Мария ли?
— Нищо подобно.
— Тогава защо сме тук? — намръщи се той. — Нощна лампа като на папа Йоан-Павел ли искаш? Кейт, какво, по дяволите, търсим тук?
— Правилният въпрос е „Какво правя аз тук?“ и отговорът е: „Не е твоя работа“, Жул. Извинявай, че те накарах да дойдеш с мен, но има нещо, което трябва да направя. Наистина предпочитам да ме изчакаш отвън.
— Какво? — повиши глас той.
— Трябва да поговоря със собственика по един въпрос. Ако греша, ще се върна за нула време. Ако се окажа права, може да отнеме малко повече време. Но искам да вляза сама.
— Кейт, наистина не знам как те търпи Венсан. Ти си… адски дразнеща.
— Нали ще останеш навън?
Жул прокара ръка през къдриците си и ми се стори много нещастен.
— Имаш петнайсет минути. Ако не излезеш дотогава, влизам.
След тези думи седна на едно от стъпалата на магазин от другата страна на улицата.
27.
Натиснах плахо бравата. Тя не помръдна, затова вложих повече сила и буквално влетях в магазина, когато вратата най-сетне се отвори. Огледах се притеснено и забелязах, че съм се озовала в помещение, отрупано с предмети, дори повече отколкото на витрината. Очевидно собствениците бяха сложили евтините вещи на витрината, за да обезкуражат крадците — оказах се заобиколена от най-интересните предмети, които някога бях виждала извън музей.
Видях стара Мадона от слонова кост — на извивката на ханша държеше бебето — разположена до богато украсен реликварий. Стари монети с изображения на светци, антични броеници висяха от всяко възможно място, както и кръстове, направени от скъпоценни метали и камъни. Въпреки че всяка вещ притежаваше своя красота, всички натрупани хаотично на толкова малко пространство, магазинчето имаше зловещо излъчване. Приличаше на гробница, пълна със стоки, предназначени за задгробния живот.
Останах вгледана в бюрото цяла секунда преди да осъзная, че там седи човек и ме наблюдава. Беше неестествено неподвижен и когато заговори, аз трепнах.
— Bonjour, mademoiselle. Заповядайте — посрещна ме той на френски с лек акцент.
Притиснах ръка към сърцето си.
— Извинете — ахнах. — Не ви видях веднага.
Когато чу думите ми, той наклони леко глава на една страна, сякаш му се стори невероятно, че е успял да изненада някого. Странен човек. Със зализаната назад коса, боядисана в черно, и големите очи, които изпъкваха неестествено зад очилата със зелени стъкла, той приличаше на герой от карикатура. Реших, че е много зловещ, и потръпнах.
— Казаха ми, че тук мога да намеря… — обясних и гласът ми прозвуча неестествено неуверен.
Той кимна по странен начин и стана. Беше кльощав, приличаше на скелет в странните си, старомодни дрехи.
— Майка ми е guerisseur. Каква е болежката ви?
Спомних си разговора с жената от съседния магазин.
— Мигрена.
Имаше нещо в този човек — не само в него, но и в цялата ситуация — което ме караше да се чувствам нервна. Ако срещата с ревенантите беше като пътуване до странна нова страна, сега се почувствах като Нийл Армстронг, който стъпваше за пръв път на Луната.